Ерик Лустбадер: Завръщането на нинджата (Част II)

— С какъв бизнес се занимавате? — попита Франси и закова светлите си очи в лицето на Кроукър.

— Има ли значение?

— Разбира се — кимна момичето. — Вие карате мама да се смее…

Очите му пробягаха по лицето на Маргарет и се плъзнаха встрани.

— Всъщност аз дойдох да поговоря с майка ти за твоя вуйчо Доминик — каза.

Кока-колата пристигна, Франси остави самбуката на майка си и се залови за сламката. Малко по-късно донесоха и сандвича, тя се нахвърли отгоре му така, сякаш не беше яла цяла седмица.

— Ти би ли ми разказала нещо за него?

Безпокойството на Маргарет стана неудържимо.

— Мисля, че това няма да е…

— Мъчно ми е за него — отговори с пълна уста Франси. — Той беше добър…

„Не като татко“… — прозвуча продължението в главата на Кроукър.

— Често ли го виждаше?

— Разбира се — кимна Франси и поля картофите си с кетчуп. — Мама винаги ме вземаше, когато му ходеше на гости. Фризерът му беше пълен с няколко вида сладолед, сам го правеше и беше чудесен…

— Бас държа, че е бил чудесен — кимна Кроукър и озадачено се питаше от какво се притеснява Маргарет. До появата на Франси поведението й беше спокойно и сдържано. Не, не съвсем, поправи се той. Беше проявила известна нервност при споменаването на мъртвия ротвайлер Цезар, самообладанието я напусна и когато разглеждаше снимките от смъртта на брат и… — Значи си седяхте и нагъвахте сладолед, а?

— Тц — поклати глава Франси с издути от картофите бузи. — Сладолед нагъвах само аз, а мама и вуйчо Дом си приказваха в библиотеката.

Кроукър стрелна с поглед Маргарет, но вниманието й беше приковано изцяло от Франси.

— А баща ти не идваше ли с вас?

— Тц — отново поклати глава момичето, избърса мазните си устни със салфетка и започна да се измъква от сепарето: — А сега ще трябва да ме извините…

Прекоси с бърза крачка заведението, мина покрай масата на приятелите си и изчезна в тоалетната. Маргарет не сваляше очи от нея.

— Мисля да си понапудря носа, Лю — изправи се в следващия миг тя. — Моля да ме извините за момент — лицето й беше видимо пребледняло.

Изчезна в дамската тоалетна след дъщеря си, нещо прещрака в главата на Кроукър. В следващата секунда беше на крака и почти тичаше през ресторанта.

На прага на дамската тоалетна спря за миг, промърмори едно „какво толкова, по дяволите“ и решително блъсна вратата.

Маргарет беше на колене в една от кабинките, до нея, превита на две, Франси обилно повръщаше.

Маргарет усети присъствието му и лицето й стана още по-тревожно.

— Излезте оттук, моля ви!

Кроукър стори точно обратното — пристъпи напред и остави вратата да се захлопне зад гърба му.

— Не е болна, нали? — попита. — Не е настинала, няма инфекциозно заболяване… По-скоро страда от булимия 2 2 Заболяване, свързано с чувството за неутолим глад, гадене и повръщане, най-често проявяващо се в годините на пубертета. — Б.пр. …

Маргарет не отвърна нищо, заета да придържа дъщеря си. След известно време вдигна глава и попита:

— Ама вие още ли сте тук?

— Мисля, че мога да й помогна.

— Оставете ни!

— Не вярвам да искате това, Франси също…

Пристъпи напред, подхвана момичето под мишниците и му помогна да се изправи. Заведе го до умивалника и пусна студената вода. Зад гърба му се чу изпразването на казанчето. Маргарет се появи от вратата на кабинката и втренчи поглед в тях.

— Баща й не знае — рече. — Не би могъл да го понесе…

— А вие? — попита Кроукър и помогна на момичето да облее главата си с вода.

— Тя има булимия, Лю. Как бих могла да не го понасям? Водих я на лекар, предписано й е лечение…

— Помага ли?

— Тези неща изискват време… — каза го унило, без вяра в гласа.

— Маргарет, това е борба на Франси, а не ваша! Тя трябва да пожелае да оздравее, иначе нищо няма да се получи!

Издърпа момичето изпод струята и подсуши косата и със снопче хартия. Лицето й беше толкова бледо, че ясно се виждаха синкавите венички по слепоочията.

Той приклекна, извърна я към себе си и попита:

— Франси, какво…

Не успя да довърши въпроса си, защото чертите на момичето се разкривиха, вените на шията и изпъкнаха и тя неистово изкрещя:

— Ще умра! Зная, че ще умра!

Изтощен от интензивния, протекъл на няколко рунда секс с Дъг — неговата дълбоко засекретена слабост, Лилехамър потъна в непробуден сън. Дъг беше див и непредвидим, точно това беше големият му чар. Не знаеха нищо един за друг в нормалния свят, нямаха абсолютно никакви обществени или делови контакти. Виждаха се само когато телата им имаха нужда от звънката възбуда на опиянението, задоволяваха страстта си по различни начини, колкото по-необичайни, толкова по-добре… За тази цел Дъг беше идеален партньор. По природа неспокоен и търсещ, той изпитваше истинско щастие да открие нещо ново и да го приложи при поредната им среща. Нямаше никакво значение дали то е грозно, болезнено, гротескно…