Ерик Лустбадер: Завръщането на нинджата (Част II)

В Съня, а и в спомените, винаги беше сам, изоставен от всички. Дори от тези, с които се бяха клели във вечно приятелство. Клетката беше препятствието, което трябваше да преодолее сам. Никой не дойде да му хвърли стълбичка от жилави клонки, никой не се промъкна в нощния мрак, за да го спаси…

Продължаваше да съществува сред бамбуковите решетки, обект на инквизиции и безкрайни унижения. Страданията се прекратяваха само когато започваше да халюцинира. За кратко време го оставяха на спокойствие, изчакваха да се завърне в действителността и всичко започваше отначало.

Подложен на невероятен натиск, духът му престана да отчита времето в реални граници, то се изкриви и изчезна. Намери отново себе си едва когато беше зачислен към „Огледалото“ — тайната организация, която щеше да полага братски грижи за него до момента, в който вече нямаше да има полза от уменията му…

Но сега беше по-различен — вече можеше да гледа себе си и околните през свое собствено огледало, да прави разлика между реалното и нереалното, да усеща истината, скрита зад фасадата на лоялност и лицемерно приятелство, да си дава сметка, че хората от „Огледалото“ му пробутват лъжи като на всички останали. Един страшен свят, скрит зад модерната фасада на „Огледалото“ — ето какво виждаше Лилехамър. Който, в крайна сметка, не беше чак толкова различен от света на Луна Карол, създаден преди повече от век и половина…

Доста по-късно, когато отдавна се беше прибрал във Вашингтон и се занимаваше с обичайните задачи, той си даде сметка за един прост факт. Ако не бяха го захвърлили безцеремонно пред прага им там, във Виетнам, те несъмнено щяха да вземат необходимите мерки. Вероятно щяха да изпратят самотен снайперист със заповедта да му пръсне мозъка и по този начин да погребе завинаги техните тайни.

Донякъде ги оправдаваше. На тяхно място положително би постъпил по същия начин. Но, от друга страна, не можеше да не ги обвинява — та те бяха негови кръвни братя, но въпреки това го бяха излъгали и предали! Урокът беше горчив. Едва тогава разбра на какво са способни хората в своите отношения. И откри, че вече не ги харесва особено. Всички хора.

Забрави Мадлен. Всъщност забрави любовта си към нея. Беше акт на самосъхранение, на инстинктивно отдалечаване от болката. Превърна се в нещо като робот. Познаваше отлично всичките десет хиляди ритуала на своята професия това му носеше облекчение. Изпитваше удоволствие от факта, че е успял да се огради в невидима, но здрава мрежа; че всички наоколо го мислеха за непоколебим мъж, истински професионалист, герой… Получи повишение, дадоха му пълна свобода на действие, беше далеч по-независим във вземането на решения от времето, когато беше във Виетнам под командата на Бърборкото.

В онези години беше известен като Лудия шапкар — прякор, който днес положително би му подхождал повече.

Много неща от този период бяха безвъзвратно отпратени в миналото, но в съзнанието му се запази прозвището Червената кралица. Двамата с Червената кралица се блъскаха до пълно изтощение под зоркия поглед на Бърборкото, изпълняваха всякакви мисии, имаха и големи провали. Като онзи с Майкъл Леонфорте.

Червената кралица някак успя да се изплъзне от последиците на този провал, кариерата му изобщо не пострада и днес вече заемаше най-високия възможен пост. Същият, който Бърборкото беше заемал десетилетия.

Но как успя да го стори? Беше заел мястото на човек, който, по дълбокото убеждение на Лилехамър, щеше да напусне службата си само с краката напред. Говореше се, че Червената кралица има могъщо тайно оръжие — агент на име Нишики. Разполагал е толкова точна информация, придобита от най-високи места, че тя се превърнала в меч. Червената кралица не пропуснал шанса да го размаха над главата си, да посече преките си врагове, да затвори устните на неверниците. И никой не бе посмял да се противопостави на стремителния му възход към властта…

В хода на този процес, Лилехамър, макар и опортюнист по природа, кротко вървеше по течението. В онези дни той беше окото и ухото на Червената кралица, единственият човек, на когото новоизгряващото величие имаше пълно доверие. Червената кралица твърдеше, че не познава Нишики, дори не е сигурен в националността му. Получавал информацията си чрез тайници, в нередовни интервали, винаги на различни места. Но какви отношения е имало тогава между тях? Какво ги е свързвало? Каква е била мотивацията на Нишики, за да го залива с поток от изключително важни секретни сведения?