Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

— Какво има? — попита тя.

— Нищо — отвърна той, стана от леглото и се протегна. — Готова ли е вечерята?

— Да... Нещо не е наред, нали?

Нямаше начин да избегне разговора.

— Не си ми казала, че татко ти е либерал.

— Либерал ли? Та той е по-ляв и от Ленин.

— Направо се разтрепери, когато му казах, че летя на бомбардировач.

— Татко си е татко. Мислех, че аз съм тази, която те интересува.

Джейк Графтън вдигна глава.

— Е, по-хубава си от него. Може би и по-добре се целуваш.

Той я улови за ръка и я поведе към стълбите.

— Почакай да те запозная с по-големия ми брат — каза пилотът. — Няма търпение да дочака следващата революция. Казва, че този път няма да я спрем, както са направили Боби Лий и Джеф Дейвис.

— Как оценяваш умението ми да се целувам? — тихо попита Кали. Те се спряха в горния край на стълбището, тя обви ръце около него.

— Заслужаваш черна точка — прошепна Джейк. — Нацупи се.

Късно вечерта, след като си бяха легнали, професор Маккензи каза на съпругата си:

— Това момче е убиец.

— Не ставай смешен, Уолъс.

— Той убива хора. Убива ги от въздуха. Той е палач.

— Това е война, скъпи. Те се опитват да убият него, той се опитва да убие тях.

— Това е убийство.

Мери Маккензи беше чувала всичко това и преди.

— Кали го обича, Уолъс. Предлагам ти да запазиш мнението и преднамерените си квалификации за себе си. Тя сама трябва да реши.

— Да реши? Какво да решава?

— Дали да се омъжи за него или не.

— Да се омъжи !

— Не ми казвай, че не си знаел какво става — възрази жена му. — Сляп си като прилеп, кълна се! Не я ли видя по време на вечеря? Тя го обича.

— Тя няма да се омъжи за него — категорично възрази професор Маккензи. — Познавам Кали!

— Да, скъпи — промърмори мисис Маккензи, само за да успокои мъжа си.

Познанията на съпруга ѝ относно влюбените млади жени бяха съвсем оскъдни. Самата тя беше ужасена от Кали и вярваше, че дъщеря ѝ би могла да направи далеч по-добър избор, ако просто се поогледа наоколо.

Кали беше неопитна. Не беше излизала с момчета от колежа, а след това сякаш не бе успяла да намери някой млад мъж, който да я заинтересува. Мисис Маккензи се надяваше, че докато работи в Държавния департамент, Кали ще си намери подходящ мъж, но това очевидно бяха празни надежди. От физическа гледна точка този Графтън беше интересен екземпляр, но не подхождаше на Кали. Беше... бачкатор. А дъщеря ѝ имаше нужда от мъж, който да бъде поне на нейното интелектуално ниво.

Но тя нямаше да каже това на Кали — нямаше изгледи да успее. Резките забележки вероятно щяха да бъдат отхвърлени, може би дори щяха да срещнат отпор. В тази нова епоха на свободни жени прикритото въздействие беше най-правилният, единственият път. Човек трябваше да пази строг неутралитет: „Това е твое решение, скъпа“, вместо да излъчва отрицателна енергия. Тя трябваше майчински да напътства дъщеря си — намирането на подходящ партньор е нещо прекалено важно, за да бъде оставено в ръцете на млади момичета с бушуващи хормони.

Убедена, че дългът ѝ изисква да се заеме с този проблем, мисис Маккензи спокойно се унесе в сън, докато съпругът ѝ се измъчваше от безпокойство.

По време на закуската професор Маккензи се разговори на дълго и на широко за войната във Виетнам. Предния ден, докато вечеряха, той говори малко, като предпочете да остави дамите да поддържат разговора. Тази сутрин професорът категорично съобщи на Джейк Графтън какво мисли за политиците, започнали войната, и за техните наследници, които бяха въвлекли народа в нея.

Ако очакваше да чуе някакви възражения, професорът не ги получи. Всъщност Джейк кимна няколко пъти в знак на съгласие с доводите му, а на два пъти Кали ясно го чу да казва „Вие сте прав“.

След като родителите Маккензи излязоха от къщи и тръгнаха към университета, Джейк и Кали се запътиха към кухнята, за да довършат чистенето.

— Добре се справи с баща ми — каза Кали на приятеля си.

— А?

— Корабите му останаха с увиснали платна. Той очакваше, че ще го нападнеш с юмруци.

Тя го гледаше право в очите. Джейк каза:

— Войната свърши. Това е история. Защо трябва да се бием?

— Ами... — несигурно започна Кали.

Джейк само сви рамене. Коляното му беше оздравяло, а мъртвите бяха погребани. Тази част от живота му бе приключила. Той притисна Кали в прегръдките си и се усмихна.

— Какво ще правим днес?

„Очите му излъчват топлота — замисли се тя. — Трябва само да надникнеш в тях и ще видиш човека отвътре.“ А този човек бе добър и простодушен. Нито сложен и затворен в себе си като баща ѝ, нито разяждан от тайни съмнения и фобии подобно на много други млади мъже, които Кали познаваше. Поразителното беше, че следите, които Виетнам беше оставил у него, бяха само от физическо естество, като издълбан от куршум белег на слепоочието.