Нора Робъртс - Завръщането на Рейф

Братята Макейд сякаш нарочно си търсеха белята. Беше им обичайно занимание. В малкото градче Антиетам, Мериленд, старанието им невинаги се увенчаваше с успех, но пък и търсенето бе достатъчно забавно.

Щом се наблъскаха в купения на старо шевролет на Джаред, веднага се скараха кой ще поеме волана. Колата беше на Джаред, пък и той бе най-големият, но това нямаше особена тежест пред тримата му братя.

Рейф бе поискал да шофира. Изпитваше нужда да се понесе с бясна скорост, да профучи по тъмните криволичещи пътища, натиснал докрай педала на газта, подгонен от безразсъдното си и отвратително настроение. Смяташе, че може би ще успее да го остави далеч зад себе си или пък да се сблъска с него челно. Ако го блъснеше, окървавеше, победеше, знаеше, че просто ще продължи да кара, докато се озовеше някъде другаде.

Където и да е.

Бяха погребали майка си преди две седмици. Може би защото очите му с цвят на нефрит издадоха опасното му настроение, Рейф загуби при гласуването. Накрая Девин пое волана, а Джаред се настани до него. Рейф бе потънал в мисли на задната седалка заедно с най-малкия си брат Шейн.

Братята Макейд бяха буйна и опасна група. Високи и стройни като диви жребци, юмруците им винаги бяха готови и често пъти нетърпеливи да намерят мишена. Очите им, очите на Макейд, все в различни нюанси на зелено, можеха да нарежат на парчета човек, отдалечен на десет крачки. Когато момчетата Макейд бяха в лошо настроение, разумните хора се отдръпваха на безопасно разстояние.

Поръчаха си бира и започнаха игра на билярд. Шейн естествено взе да мърмори, защото още не бе навършил двайсет и една и в пивницата на Дъф не му сервираха алкохол.

И все пак мрачния бар, изпълнен със задушлив цигарен дим, им допадаше. Ударите и потропването на топките бяха достатъчна проява на насилие, а погледът на хилавия Дъф Демпси — достатъчно тревожен.

Никой не се съмняваше, че момчетата Макейд са в настроение, което неизбежно щеше да породи неприятности. Накрая откриха това, което търсеха.

С увиснала от ъгълчето на устата му цигара, Рейф присви очи срещу дима и прецени удара си. От няколко дни не си бе дал труда да се избръсне и грубата набола брада бе в унисон с настроението му. С твърд удар, последван от меко като коприна плъзване, той вкара в джоба топка номер седем.

— Добре, че поне в едно нещо имаш късмет. — Джо Долин, застанал до бара, плати бирата си. Беше почти пиян, както винаги след залез-слънце, и поради това твърде злобен. Навремето той бе звездата в гимназиалния футболен отбор и се състезаваше заедно с братята Макейд за сърцата на хубавите момичета. Сега, макар да бе само на двайсет и една, лицето му бе започнало да подпухва, а тялото да се отпуска.

Преди да излезе от къщи, бе насинил окото на жена си, но това не го бе задоволило.

Рейф натри с тебешир щеката си и едва-едва отмести поглед към Джо.

— Ще ти трябва нещо повече от билярд, Макейд, за да поддържаш фермата, след като майка ти вече я няма. — Джо залюля бутилката с два пръста и се ухили. — Чух, че ще се наложи да продаваш заради просрочени данъци.

— Погрешно си чул. — Рейф спокойно заобиколи масата, и се замисли за следващия удар.

— Напротив, информацията ми е сигурна. Но вие от семейство Макейд винаги сте били тъпаци и лъжци.

Преди Шейн да успее да скочи напред, Рейф протегна щеката, за да му препречи пътя.

— Той говори на мен — рече тихо. — Нали така, Джо?

— Говоря на всички ви. — Джо надигна отново бирата си и огледа един по един четиримата братя. Макар да бе само на двайсет, Шейн бе заякнал от работата във фермата, но все още бе по-скоро младеж, отколкото мъж. Хладните и замислени очи на Девин не издаваха нищо. Небрежно подпрян на музикалния автомат, Джаред, бе в очакване на следващия ход.

Върна поглед на Рейф. Той беше буен и избухлив. Безразсъдството му беше като втора кожа. — Но може и на теб. Винаги съм те смятал за най-големия неудачник от всички, Рейф.

— Така ли? — Рейф смачка цигарата си и надигна бирата. Отпи, докато двамата довършваха ритуала преди битката, а клиентите се настаниха удобно, за да наблюдават. — Как вървят нещата във фабриката, Джо?

— Поне ми плащат — отвърна Джо. — Имам пари в джоба си. Никой няма да ми вземе къщата.

— Не и докато жена ти сервира по дванайсет часа, за да плаща наема.

— Затваряй си устата за жена ми. Аз печеля парите в моята къща. Не ми трябва жена да ми плаща разходите, както правеше майка ти за твоя старец. Пропиля наследството й, сетне умря и я изостави сама.