Нора Робъртс: Завръщането на Рейф

— Да, умря. — Гняв, вина и мъка се надигнаха в гърдите му. — Но никога не вдигна ръка върху нея. Никога не й се е налагало да идва в града, скрита зад шалчета и тъмни очила и да обяснява как била паднала. Единственото нещо, върху което майка ти някога е падала, Джо, беше юмрукът на баща ти.

Джо стовари бирата си върху плота, стъклената бутилка се пръсна на парчета.

— Лъжеш. Ще натикам тая лъжа в гърлото ти.

— Опитай.

— Той е пиян, Рейф — промърмори Джаред.

— И какво от това? — Смъртоносните зелени очи се стрелнаха към брат му.

— Няма смисъл да му разбиваш лицето, докато е пиян. — Джаред повдигна рамене. — Не си заслужава.

Но Рейф не търсеше смисъл. Имаше нужда от действие. Вдигна щеката си, вгледа се в нея и я остави на масата.

— Ще си премерим ли силите, Джо?

— Само не тук. — Макар да знаеше, че вече е твърде късно, Дъф кимна към телефона на стената. — Ако направите някоя беля в заведението, ще се обадя на шерифа и много от вас ще се охладят в затвора.

— Дръж си ръцете далеч от телефона — предупреди го Рейф. Погледът му бе достатъчно красноречив, за да накара бармана да отстъпи. — Навън — обърна се той към Джо.

— Ти и аз. — Свил юмруци, Джо се втренчи в тримата Макейд. — Не ща братята ти да ми се нахвърлят, докато ти насинявам задника.

— Нямам нужда от помощ, за да се справя с теб. — И за да го докаже, още щом излязоха, Рейф избегна удара на Джо, стовари юмрук в лицето му и усети удовлетворението от първото проливане на кръв.

Дори не би могъл да каже защо се бие. Джо бе за него по-незначителен и от праха по улицата. Но се чувстваше добре. И дори когато Джо проби защитата му и нанесе удар, пак му беше добре. Юмруците и кръвта бяха единственото ясно решение. Усетеше ли как кокалчетата му се забиват с хрущене в костта, би могъл да забрави всичко останало.

Девин трепна, щом зърна кръвта, потекла от устата на брат му, сетне философски напъха ръце в джобовете си.

— Давам им пет минути.

— Рейф ще го повали за три. — Шейн ухилено наблюдаваше противниците, които с ръмжене се бореха на земята.

— Залагам десет долара.

— Съгласен. Давай, Рейф! — извика Шейн. — Посини му жалкия задник!

След три минути и трийсет секунди Рейф бе възседнал Джо и методично стоварваше юмруците си в лицето му. Джо вече бе избелил очи и ръцете му лежаха отпуснати, Джаред пристъпи напред и дръпна брат си настрани.

— Стига му толкова. — За да приключи въпроса, Джаред притисна Рейф към тухлената стена на бара. — Стига — повтори. — Остави го.

Жестоката ярост бавно се отцеди, гневът в очите на Рейф се стопи, юмруците му се отпуснаха. Усети в тялото си празнота.

— Пусни ме, Джар. Няма да го удрям повече.

Рейф хвърли поглед към мястото, където Джо стенеше почти в безсъзнание. До него Девин броеше парите на Шейн.

— Не прецених колко е пиян — рече Девин. — Ако беше трезвен, на Рейф щяха да му трябват пет минути.

— Рейф никога не би загубил цели пет минути за такъв боклук.

Джаред поклати глава и приятелски обгърна раменете на Рейф.

— Искаш ли още една бира?

— Не. — Той хвърли поглед към прозореца на бара, където повечето посетители се бяха скупчили да наблюдават. Разсеяно избърса кръвта от лицето си. — Най-добре някой да го вдигне и да го закара до вкъщи — извика. — Да се махаме оттук.

Когато отново се настани в колата, болките и отоците започнаха да напомнят за себе си. С половин ухо слушаше въодушевения подробен разказ на Шейн за боя и попиваше кръвта от устата си с кърпата на Девин.

Никъде не отивам, помисли си. Нищо не правя. Нищо не представлявам. Единствената разлика между мен и Джо Долин е, че той е пияница на всичко отгоре.

Мразеше проклетата ферма, проклетия град, проклетия капан, в който затъваше все по-дълбоко с всеки изминал ден.

Джаред си имаше своите книги и учение, Девин — своите странни и досадни размишления, Шейн — земята, която изглежда му носеше удовлетворение. А той нямаше нищо.

В края на града, където започваше възвишението и дърветата се сгъстяваха, Рейф зърна къща. Старото имение на Барлоу. Тъмно, изоставено, обитавано от духове, както се говореше. Стоеше самотно, с репутация, която караше повечето хора от градчето да не му обръщат внимание или пък да го гледат предпазливо.

Също както се отнасяха и към Рейф Макейд.

— Спри.

— Дявол да го вземе, Рейф, да не вземеш да повърнеш? — Не толкова загрижен, колкото уплашен да не пострада, Шейн посегна към дръжката на вратата.

— Няма. По дяволите, Джаред, спри.