Нора Робъртс - Завръщането на Рейф

Щом колата спря, Рейф изскочи навън и започна да изкачва скалистия наклон. Бодлите на избуялите през лятото гъсти къпини късаха джинсите му. Не беше необходимо да се обръща назад или да се вслушва в проклятията, за да се увери, че братята му го следват.

Изправи се, загледан в триетажната каменна къща. Предположи, че камъните са от кариерата, на няколко километра от града. Някои от прозорците бяха счупени и заковани с дъски, а двойните веранди се бяха огънали като гръб на старица. Някогашната морава бе обрасла с избуяли къпини, магарешки тръни и пирен. Над тях се издигаше изсъхнал дъб — изкорубен и без листа.

Но щом луната се извиси и ветрецът запя в дърветата и високата трева, мястото изведнъж придоби странно очарование. Заради това, че вече двеста години след полагането на основите, тя все още бе права. Затова, че продължаваше да устоява на времето, природните стихии и немарата. И най-вече, помисли си Рейф, задето присъстваше, независимо от недоверието и клюките в града, над който се извисяваше.

— Призраци ли ще търсиш, Рейф? — Шейн застана до него, очите му проблеснаха в мрака.

— Може би.

— Помните ли, когато прекарахме нощта тук, за да докажем, че не ни е страх? — Девин разсеяно откъсна стръкче трева и го смачка между пръстите си. — Май беше преди десет години. Джаред тайно се промъкна на горния етаж и започна да скърца с вратите. А Шейн се подмокри.

— Как не!

— Така си беше.

Спорът предизвика обичайния бой със смушкване в ребрата, на което двамата по-големи братя не обърнаха внимание.

— Кога заминаваш? — тихо попита Джаред. Сигурен бе в това, виждаше го в начина, по който Рейф гледаше къщата, взираше се в нея, отвъд нея.

— Тази вечер. Трябва да се махна, Джар. Да направя нещо далеч оттук. Ако не го сторя, ще стана също като Долин. Може би дори по-лош. Мама почина. Вече няма нужда от мен. Всъщност тя никога от никого не е имала нужда.

— Имаш ли представа къде ще отидеш?

— Не. Може би на юг. Като начало. — Той не откъсваше очи от къщата. Беше готов да се закълне, че тя го наблюдава, преценява го. Чака. — Ще изпратя пари, когато мога.

Макар да изпитваше усещането, че някой откъсва част от тялото му, Джаред само сви рамене.

— Ще се справим.

— Трябва да завършиш юридическия факултет. Мама искаше това. — Рейф хвърли поглед към двамата по-млади, които вече се търкаляха в плевелите. — Те ще се справят чудесно, щом им стане ясно какво искат.

— Шейн знае какво иска. Фермата.

— Да. — Рейф се усмихна и извади цигара. — Прецени сам. Ако се налага, продай част от земята, но не им позволявай да я вземат цялата. Трябва да задържим това, което ни принадлежи. Преди да свърши всичко, този град ще запомни, че името Макейд означава нещо.

Рейф се усмихна по-широко. За първи път от седмици насам болката, която го разяждаше отвътре, намаля. По-малките му братя седяха на земята, покрити с прах и драскотини, и се смееха като побъркани.

Щеше да ги запомни такива, обеща си той, точно такива. Братята Макейд, събрани заедно на скалистата земя, която никой не желаеше.

Лошото момче се бе завърнало. Всички в Антиетам шушукаха за това, предаваха един на друг фактите, слуховете и подмятанията както обитателите на пансион си предават купата с топла супа.

Беше доста пикантен бульон, подправен със скандал, секс и тайни. Рейф Макейд се бе завърнал след десет години.

Някои твърдяха, че ще последват неприятности. Неизбежно бе. Неприятностите висяха около него като звънец на врата на бивол. Та нали именно Рейф бе повалил с удар директора на гимназията и бе изключен за това. Пак той бе потрошил форда на починалия си баща, преди още да стане достатъчно голям, за да има право да шофира.

И без съмнение именно Рейф Макейд хвърли масата — както и оня глупак Мани Джонсън — през прозореца на пивницата на Дъф през едно горещо лято.

И ето че сега се бе завърнал, преминал бе през града с някаква модерна спортна кола и смело бе паркирал точно пред офиса на шерифа.

Разбира се, сега брат му Девин беше шериф, миналия ноември се бяха навършили пет години, откакто бе поел поста. Но беше време — и повечето хора добре го помнеха — когато Рейф Макейд бе прекарвал по няколко нощи в някоя от двете килии в задната част на сградата.

Беше привлекателен както винаги — така твърдяха жените. С тази дяволски хубава външност, с която братята Макейд бяха надарени — или може би прокълнати. Всяка жена се обръщаше на улицата и въздишаше по стройното мускулесто тяло и небрежната походка, с която мъжът сякаш предизвикваше всички да застанат на пътя му.