Нора Робъртс - Въпрос на избор

Джеймс Слейдърман навъсено се взираше в обувките си. Беше се намръщил от момента, в който призовката на комисар Додсън го застигна в стаята на отдела тази сутрин. След като издуха дълга струя дим, Слейд смачка цигарата в каменния пепелник от лявата си страна. Тялото му почти не помръдна. Той умееше да чака.

Нали и снощи беше прекарал в чакане повече от пет часа, в тъмната и леденостудена кола, в квартал, в който си длъжен да пазиш едновременно гърба и портфейла си. Бяха скучни и безполезни пет часа, тъй като наблюдението не доведе до нищо. Но пък Слейд от опит знаеше, че работата на полицая се състои от безкрайни часове подготвителна работа, непоносима досада и бумащина, раздвижвани от време на време от мигове на решителни действия. И все пак предпочиташе петчасовото висене в засада пред двайсетте минути, прекарани в застланата с килим и боядисана в бежово приемна на комисаря. Миришеше на лимонов препарат за полиране, а сега вече и на неговите цигари. Клавишите на пишещата машина потропваха монотонно, докато секретарката на комисаря преписваше нещо.

Какво ли иска, по дяволите? — за пореден път се запита Слейд. През цялата си кариера старателно беше избягвал полицейските канцеларии, поради вродена неприязън към бюрокрацията. В изкачването си от редови стажант до сержант-детектив не беше имало много поводи пътищата им с Додсън да се кръстосват.

Беше се видял с него лично за малко на погребението на баща си. Капитан Томас С. Слейдърман беше погребан с цялата слава и почести, дължими след двайсет и осем годишна служба в полицейските сили. И загинал при изпълнение на служебния си дълг. Като се замисли за този момент, Слейд си припомни, че комисарят бе проявил съчувствие към вдовицата и малката дъщеря. Беше казал нужните думи на сина. Може би, до известна степен, той изпитваше и лична скръб. В началото на кариерата си Додсън и Слейдърман са били партньори. Но още като млади пътищата им се разделили — единият намерил пролука в чиновническата администрация, а другият жадувал за действие на улицата.

Само при още един друг случай Слейд се беше видял насаме с Додсън. Тогава лежеше в болницата, за да се възстановява от огнестрелна рана. Посещението на полицейския комисар при редови детектив доведе до приказки и шушукания, които едновременно притесняваха и дразнеха Слейд.

И сега, помисли си той, цялата служба ще разбере, че старецът го е привикал при себе си. Навъсеното му изражение стана още по-мрачно. За момент се замисли дали не е допуснал някакво нарушение на реда, после се ядоса сам на себе си, задето се държи като някое дете, привикано при директора на училището.

По дяволите всичко, каза си накрая и се опита да се отпусне. Креслото беше меко — прекалено меко и малко. За да компенсира, Слейд се облегна назад и изпъна дългите си крака. После притвори очи. Като свърши с разговора, отново трябва да помисли за наблюдението. Ако тази вечер приключи с него, ще разполага с няколко вечери, които да прекара пред машината. С малко късмет — и поне месец непрекъсната работа — би могъл да довърши романа. Като се абстрахира от обстановката край себе си, той мислено си припомни главата, над която работеше в момента.

— Сержант Слейдърман?

Подразнен, че го прекъсват, Слейд вдигна очи. Изражението му бавно се проясни. Изведнъж осъзна, че си е губил времето да се взира в пода, докато секретарката на комисаря предлага далеч по-приятна гледка. На устните му моментално се отразиха оценката и закачливия намек.

— Комисарят иска да ви види — отвърна на усмивката му секретарката. Прииска й се да я беше погледнал така и преди, вместо да седи нацупено, без да продума. Имаше лице, към което никоя жена не би останала равнодушна — малко тясно и ъгловато, с тъмен цвят на кожата, който идваше от италианските му предци по майчина линия. Докато мълчеше, устните му изглеждаха строги, но сега, когато се усмихна, издаваха едновременно обещание и страст. Черна коса и сиви очи са неустоима комбинация, помисли си тя, особено ако косата е гъста и малко непокорна, а очите са тъмносиви и загадъчни. Интересна възможност, каза си момичето, докато наблюдаваше как Слейд надига дългото си, стройно тяло от креслото.

Докато я следваше към дъбовата врата, той забеляза, че безименният пръст на лявата й ръка е свободен. Разсеяно си помисли, че може да й поиска телефонния номер на излизане. Тази мисъл потъна в дъното на съзнанието му, докато го въвеждаше в кабинета на комисаря.