Нора Робъртс: Въпрос на избор

На дясната стена висеше литография на Перильо — самотен каубой, яхнал рисувано пони. Лявата стена беше отрупана с поставени в рамки снимки, грамоти и дипломи. Дори да намираше съчетанието за странно, Слейд с нищо не го показа. Бюрото, разположено с гръб към прозореца, беше изработено от тъмен дъб. Върху него имаше спретнати купчинки документи, златна писалка и комплект моливи, както и тройна рамка за снимки. Зад всичко това седеше Додсън — тъмнокос, спретнат, дребен мъж, който винаги му беше приличал повече на енорийски свещеник, отколкото на комисар от Нюйоркската полиция. Очите му имаха ведър син цвят, а страните му блестяха от здравословна руменина. В косите му се прокрадваха леки сребристи нишки. Като цяло, Додсън представляваше олицетворение на доброжелателна любезност. Но бръчките по •лицето му не бяха издълбани от добродушен смях.

— Сержант Слейдърман! — Додсън посочи с ръка един от столовете и се усмихна. Същата конструкция като баща си, помисли си за момент, докато го наблюдаваше как сяда. — Много ли те накарах да чакаш?

— Малко.

Също като баща си, отново си каза Додсън и сдържа усмивката си. С тази разлика, че според слуховете, действителните интереси на сина са в писането, а не в полицейската работа. Том винаги бе отхвърлял тази възможност, спомни си Додсън. „Момчето ми е ченге, също като стареца си. Адски добро ченге.“ В този момент Додсън залагаше именно на това.

— Как е семейството? — запита небрежно, без да отделя от него проницателните си сини очи.

— Добре е, благодаря, сър.

— На Джанис харесва ли й в колежа? — Предложи му пура. Слейд отказа и Додсън запали една за себе си. Слейд изчака, докато димът се разнесе във въздуха, и едва тогава отговори. Как пък е разбрал Додсън, че сестра му е в колеж?

— Да, харесва й.

— Как върви писането?

Трябваше да събере целия си професионален тренинг, за да не издаде изненадата си от въпроса. Очите му останаха ясни и спокойни, също както и гласът му.

— Мъча се.

Няма време за излишни приказки, помисли си Додсън и тръсна пепелта от пурата. Момчето вече напира да си върви. Но в качеството си на комисар той имаше предимство. Дръпна още веднъж бавно от пурата и се загледа как димът се вие нагоре към тавана.

— Прочетох онзи кратък разказ в „Мирър“ — продължи Додсън. — Много хубав беше.

— Благодаря. — Каква, по дяволите, е целта на всичко това? — нетърпеливо си помисли Слейд.

— С романа не ти ли провървя?

Очите на Слейд за момент едва забележимо се присвиха.

— Още не.

Додсън се облегна назад, дъвчейки пурата между зъбите, докато внимателно изучаваше мъжа насреща си. И физиономията му е като на баща му. Слейд имаше същото тясно лице, което изглеждаше едновременно интелигентно и сурово. Зачуди се дали и синът може да се усмихва със същия обезоръжаващ чар като баща си. Обаче очите бяха като на майка му — тъмносиви и сериозни, способни да скриват чувствата си. А и беше видял досието му, продължи разсъжденията си Додсън. Може и да не е бляскав полицай като баща си, но е професионалист. И, слава Богу, не толкова импулсивен. След годините, прекарани в силите на реда, последните три от които в отдела за убийства, Слейд можеше да се счита за закален боец. Ако един детектив не е съвършен на трийсет и две, той е мъртъв. Слейд имаше репутацията на хладнокръвен, може би дори съвсем мъничко повече от обичайното, но арестите му минаваха чисто. Додсън нямаше нужда от човек, който си търси белята, а от такъв, който знае какво да прави, когато се наложи.

— Слейд… — Позволи си на устните му да трепне лека усмивка. — Така те наричат, нали?

— Да, сър. — Фамилиарното обръщение го накара да се почувства неловко; усмивката събуди подозрението му.

— Сигурен съм, че си чувал за съдията Лорънс Уинзлоу.

Любопитството му се пробуди и той бързо прерови паметта си.

— Ръководеше Апелативния съд на Ню Йорк, преди да го изберат за председател на Върховния съд на щата Кънектикът преди около петнайсет години. Умря от сърдечен удар преди четири или може би пет години.

Факти и цифри, каза си Додсън. Момчето не си пилее думите.

— Беше също и дяволски добър юрист, съдия, който разбираше пълното значение на правосъдието. Добър човек. Жена му се омъжи повторно преди две години и живее в Южна Франция.

— И какво от това? — с подновено нетърпение си помисли Слейд, докато Додсън мрачно се взираше през рамо.

— Аз съм кръстник на дъщеря му Джесика. — Все същият въпрос премина в съзнанието на Слейд, когато Додсън отново прикова поглед в него. — Живее в семейната къща близо до Уестпорт. Красиво място — на един хвърлей разстояние от брега. Тихо, спокойно. — Започна да барабани с пръсти върху бюрото. — Предполагам, че за един писател ще изглежда много привлекателно.