Нора Робъртс: Въпрос на избор

Дейвид Райе, помощник в магазина от осемнайсет месеца. На двайсет и три. Син на Елизабет Райе, икономката в дома на семейство Уинзлоу. Според думите на Додсън, често му се поверява да управлява магазина сам. Това би му осигурило възможност да движи местната организация.

Слейд последователно си припомни целия списък с персонала на Уинзлоу. Градинар, готвач, икономка, дневна прислужница. Мили Боже, помисли си с отвращение. Всичко това само за един човек. Сигурно няма да знае как да свари яйце дори от това да зависи животът й.

Портата към къщата стоеше отворена. Имаше достатъчно място, за да преминат две коли едновременно. Слейд изви по широката макадамова алея между избуяли, но вече прецъфтели азалии. Чу се внезапна птича песен, после тишина. Измина почти четвърт миля, преди да стигне пред самата къща.

Беше голяма, но трябваше да признае, че не изглеждаше потискаща. Тухлите бяха стари, избелели от слънцето и морския въздух. Над един от комините върху наклонения покрив се виеше дим. Забеляза, че сивите капаци не бяха с чисто декоративна цел, а можеха да служат при буря. Усети мириса на хризантеми още преди да ги е видял.

Цветовете им бяха огромни, засадени покрай основите на къщата. Имаше ръждивокафяви, златисти и бакърени и това допълнително подчертаваше ярката червенина на храстите. Остана запленен от тази гледка, както и от омайния мирис на пушека от дърва. Не ставаше дума за безделие, а за спокойствие. Той твърде рядко бе разполагал с него. Отърси се от тези настроения и се изкачи по стъпалата към входната врата. Вдигна ръка и силно удари с юмрук. Мразеше звънците.

След по-малко от минута вратата се отвори. Наложи се да погледне надолу — доста по-надолу — за да забележи дребната жена на средна възраст с приятно слабовато лице и прошарени коси. Долови ухание на боров препарат за чистене, който му напомни за кухнята на майка му.

— Какво обичате? — Акцентът бе категорично от Нова Англия.

— Аз съм Джеймс Слейдърман. Мис Уинзлоу ме очаква.

Жената го огледа внимателно с предпазливи черни очи.

— Трябва да сте писателят — обяви накрая, очевидно не особено впечатлена. Отстъпи назад и го пропусна да влезе.

След като вратата се затвори зад него, Слейд огледа входното фоайе. Подът не беше застлан — лакиран светъл дъб, по който се забелязваше известно износване под старателното полиране. На облепените с тапети в цвят на слонова кост стени висяха няколко картини. Върху висока кръгла масичка беше поставена бледозелена стъклена купа, препълнена с есенни цветя. Нямаше открито демонстриране на богатство, но то се усещаше. Беше виждал в някаква книга репродукция на една от картините вдясно. Синият шал, небрежно преметнат на перилата на стълбите, беше от фина коприна.

Слейд се канеше отново да се обърне към икономката, но в този момент вниманието му бе привлечено от трополене по стъпалата.

Тя сливаше тичешком по извитата стълба сред вихър от развети руси коси и разлюлени поли. Отекването на токчета върху дърво наруши покоя на къщата. Слейд изпита внезапно усещане за скорост, движение и енергия.

— Бетси, ще държиш Дейвид в леглото, докато температурата спадне. Да не си посмяла да го пуснеш да става. По дяволите! По дяволите! Ще закъснея! Къде са ми ключовете?

На десет сантиметра от Слейд тя внезапно натисна спирачки и почти загуби равновесие. Той автоматично протегна ръка, за да я задържи. Останала без дъх, тя вдигна поглед от ризата му и се взря в него.

Имаше изящно лице — чиста кожа, овално, деликатно, с едва загатнати скули, които му придаваха донякъде примитивна решимост. Индианци? Викинги? — запита се той. Или може би келти? Очите й бяха големи, с цвят на отлежало уиски, разположени под любопитно извитите в момента вежди. Между тях се забелязваше съвсем лека бръчица. Линията на упорството, отбеляза Слейд. И сестра му имаше такава. Дребничка е, забеляза той. Върхът на главата й едва стигаше до рамото му. Уханието й напомняше за есен — някакъв мускусен мирис на цветя и дим. Усещаше слабата й ръка под тънкия вълнен блейзър. Почувства обзелия го трепет — реакция на мъж към жена — и бързо я пусна.

— Това е господин Слейдърман — обяви Бетси. — Онзи писател.

— О, да! — Усмихна се и леката бръчица между веждите изчезна. — Чичо Чарли ми каза, че ще пристигнете.

На Слейд му беше нужен един момент, за да свърже чичо Чарли с Додсън. Без да е сигурен дали преглъща ругатня или смях, Слейд пое протегнатата й ръка.