Нора Робъртс: Полунощ в стаята на сенките

Смъртта, с цялата си жестока красота, живееше в блатото. Обгърнат от сенките, лекият шепот сред папура и заплетените храсти означаваше спасение или гибел. Дъхът й беше тежък и зелен, жълтите й очи блестяха в тъмнината.

Тиха като змия, реката лъкатушеше в зловеща линия, черна вода под пълната бяла луна. Корените на кипарисите изскачаха над повърхността като кости, проболи кожата.

Дългото, грубо туловище на алигатор профуча през тъмната вода, без да направи и вълничка. Заплахата му беше безмълвна като тайна. Когато нападна и стисна изненадания воден плъх в могъщите си челюсти, хищникът запляска триумфално с опашка. Кратък агонизиращ писък отекна в блатото.

Алигаторът се спусна към калното дъно заедно с плячката си.

И други познаваха жестоките, тихи дълбини на тази река. Знаеха, че дори в свирепите летни жеги тя бе студена.

Пълно с тайни, блатото никога не бе абсолютно неподвижно. Нощем, под ярката луна, смъртта имаше доста работа. Комарите, проклетите вампири на блатото, жужаха енергично. Бръмченето им се смесваше със сепнатите писъци на жертвите им.

Във високите клони на стар дъб, засенчени от мъхове в листа, едър бухал забуха погребалните си тонове. Уплашен заек се втурна да спаси живота си.

Лек ветрец раздвижи въздуха, но изчезна бързо като тъжна въздишка на призрак.

Бухалът размаха бързо криле.

Близо до реката, където бухалът се спусна и заекът загина, стара сива къща спеше в сенките. Отвъд нея, издигнат на голяма тучна поляна, се виждаше огромен бял палат.

Пред тях, кипящо от живот и внезапна смърт, блатото залагаше капаните си.

Мане Хол, Луизиана

30 декември 1899

Бебето плачеше. Абигейл го чу в съня си: мекото, неспокойно хленчене, мърдането на малките крайници под леките завивки. Усети глада, копнежа в корема си, сякаш детето все още бе в утробата й. Млякото й потече, преди да се събуди напълно.

Тя се надигна бързо. Тежестта и нежността на гърдите й й доставяше огромно удоволствие, както и предназначението им. Бебето й се нуждаеше от мляко и тя му го осигуряваше.

Абигейл отиде до стола и взе бялата роба, закачена на облегалката му. Вдъхна аромата на лилиите — любимите й цветя, който се носеше от кристалната ваза, получена като сватбен подарък.

Преди да се омъжи за Люсиен, тя слагаше набраните диви цветя в шишета.

Ако Люсиен си бе у дома, той също щеше да се събуди. Абигейл щеше да му се усмихне, да погали копринената му руса коса и да му каже да си остане в леглото, но той щеше да пристигне в детската стая още преди тя да свърши среднощното хранене на Мари Роз.

Господи, колко й липсваше! Но докато намяташе робата си, тя си спомни, че Люсиен щеше да се върне на следващия ден. И от сутринта тя щеше да чака да го види как галопира по алеята с дъбовете.

Независимо какво щяха да си помислят или кажат останалите, тя щеше да изтича да го посрещне. Сърцето й щеше да запърха, както ставаше винаги, когато той скочеше от коня и я притиснеше в обятията си.

А на новогодишния бал щяха да танцуват.

Абигейл затананика тихичко, запали свещ, излезе от спалнята и тръгна по коридора на величествената къща, където навремето бе слугиня, а сега — съпруга на господарския син.

Детската стая се намираше на третия етаж на семейното крило. Абигейл бе загубила тази битка с майката на Люсиен. Жозефин Мане имаше строги правила за поведението, уредбата на дома и традициите. Докато минаваше бързо и безшумно покрай вратите на другите спални, Абигейл си помисли, че мадам Жозефин имаше категорични разбирания за всичко. Бе напълно убедена, че мястото на тримесечното бебе е в детската стая, под грижите на гувернантка, а не в люлката в ъгъла на спалнята на родителите му.

Пламъчето на свещта хвърляше сенки по стените, докато Абигейл се изкачваше по тесните стълби. Е, поне бе успяла да задържи Мари Роз при себе си в продължение на шест седмици. И бе използвала люлката, която бе част от нейните семейни традиции. Люлката беше изработена от дядо й. Собствената й майка бе спала в нея, а после, седемнадесет години по-късно, бе приспивала Абигейл там.

Мари Роз прекара първите си нощи в старата люлка, малко ангелче, чиито грижовни и нежни родители бяха винаги наблизо.

Дъщеря й щеше да уважава семейството на баща си и традициите му. Но Абигейл бе твърдо решена детето й също така да уважава семейството на майка си и да изучи и неговите обичаи.