Нора Робъртс - Полунощ в стаята на сенките

— Той е истински мъж. Много повече мъж, отколкото си ти.

Аби се надяваше да го ядоса достатъчно, за да я удари и да излезе от стаята. Но вместо това той се засмя и се приближи още повече.

Когато видя намерението в очите му, тя отвори уста, за да изпищи. Той протегна ръка и хвана кичур от тъмната коса, която се спускаше до кръста й. Силното оскубване превърна писъка й в стон. Свободната му ръка обви гърлото й и го стисна.

— Винаги съм взимал онова, което принадлежи на Люсиен. Дори курвите му.

Аби го заудря и захапа ръката му. А когато най-после успя да си поеме дъх, изпищя. Жулиен разкъса робата й и опипа гърдите й. Бебето в люлката заплака.

Обезумяла заради разстроеното си дете, Аби издра Жулиен и се освободи. Завъртя се, спъна се в подгъва на нощницата си и едва запази равновесие. Ръката й стисна машата пред камината. Тя я размаха силно и удари рамото на Жулиен.

Той изви от болка и залитна към камината, а тя се втурна към люлката.

Трябваше да вземе бебето си. Да го вземе и да избяга.

Жулиен я хвана за ръкава и тя изпищя, когато платът се разкъса. Аби протегна ръце да грабне дъщеря си от люлката, но той я дръпна назад. Удари я по бузата с опакото на ръката си и я събори върху масичката. Свещта падна на пода.

— Кучка! Курва!

Беше побеснял. Аби забеляза зловещия блясък в очите му и пиянската червенина по бузите. В този момент страхът й се замени с ужас.

— Той ще те убие заради това. Моят Люсиен ще те убие — извика тя, като се опита да стане, но Жулиен я удари отново, този път с юмрук.

Болката пропълзя от лицето по цялото й тяло. Замаяна, тя се опита да допълзи до люлката. Устата й бе пълна с гореща, сладникава кръв.

„Бебето ми! Господи, не му позволявай да нарани бебето ми!“

В следващия миг Аби усети тежестта му върху себе си. Също и силната миризма на алкохол. Тя започна да се бори ожесточено и да вика за помощ. Писъците на бебето се сляха с нейните.

— Недей! Недей! Проклет да си!

Но Жулиен съдра нощницата й и тя разбра, че молбите и борбата нямаше да й помогнат. Щеше да я унижи и омърси заради това, че принадлежеше на брат му.

— Нали точно това искаш? — подигравателно се ухили той и проникна в нея.

Вълнението от собствената му сила го опияни като вино. Лицето на Аби бе побеляло от ужас и бе изранено от грубите му удари. Безпомощността й възбуди докрай яростната му завист.

— Това е, което всички вие искате, нали? Всички кажунски курви.

Жулиен я изнасили, като проникваше все по-дълбоко в нея. Възбудата от могъществото му го разтърси и той задиша тежко през зъби.

Аби плачеше и пищеше, докато той вкарваше грубо ревността и омразата си в нея.

Когато часовникът удари дванадесет, той я стисна за гърлото.

— Млъкни, дяволите да те вземат! — изкрещя Жулиен и блъсна главата й в пода.

Писъците продължаваха да пробождат мозъка му.

Аби също чу как удари полунощ. Ужасеният вой на бебето се сля с оглушителното биене на часовника. Тя заудря безсилно ръцете, които спираха въздуха й, и се опита да защити тялото си от гнусното нападение.

„Помогни ми! Света Богородице! Помогни ми! Помогни на бебето ми!“

Зрението й се замъгли. Петите й заудряха конвулсивно по пода.

Последното, което чу, бе плачът на Мари Роз. Последното, което си помисли, бе „Люсиен!“

Вратата на детската стая се отвори. Жозефин Мане застана на прага и бързо прецени ситуацията. Бързо и студено.

— Жулиен!

Той вдигна глава, без да пусне врата на Абигейл. Ако майка му бе забелязала лудостта в очите му, то тя реши да не й обръща внимание. Със спретнато сплетена за през нощта коса и закопчана до врата роба, тя пристъпи напред и се вторачи надолу.

Очите на Аби бяха ококорени, но не виждаха. От ъгълчето на устата й се стичаше струйка кръв. По бузите й тъмнееха грозни синини.

Жозефин се наведе спокойно и сложи пръсти върху врата на Аби.

— Мъртва е — отсече тя и бързо отиде до стаята на прислужницата.

Отвори вратата, огледа празната стая, после я заключи.

За момент застана облегната на вратата, притиснала ръка към гърдите си, потънала в мисли за онова, което щеше да последва. Срам, скандал, разруха.

— Беше… беше инцидент… — оправда се Жулиен.

Ръцете му се отделиха от гърлото на Аби и затрепериха. Уискито замая разсъдъка му и разбърка стомаха му. Той забеляза уплашено следите по кожата на Аби — тъмни, зловещи, уличаващи.

— Тя… тя се опита да ме съблазни… а после… после ме нападна…

Жозефин прекоси стаята. Токчетата й затракаха по пода. Тя застана до сина си, наведе се и го зашлеви силно.