Нора Робъртс - Полунощ в стаята на сенките

Не само парите, величествената къща и светското положение, макар че сега, след като и самата тя бе опитала от тези неща, Аби ги искаше силно за децата си. Ставаше дума и за отношението, за увереността, че мястото ти е тук. Дъщеря й и следващите й деца щяха да четат и пишат, да говорят правилен английски и френски с ясни и фини гласове.

И никой никога нямаше да ги гледа снизходително.

— Ти ще бъдеш дама — прошепна Аби, като погали нежно бузата на бебето. — Образована дама с доброто сърце на баща си и здравия разум на майка си. Татко ще си бъде у дома утре. Това е последният ден на века, а ти ще изживееш целия си живот в новия.

Гласът й беше тих и мек, с напевен ритъм.

— Толкова е вълнуващо, Рози. Утре вечер ще има страхотен бал. Аз имам нова рокля. Синя е като очите ти. И като очите на баща ти. Казвала ли съм ти, че първо се влюбих в очите му? Толкова са красиви и нежни. Когато си дойде в Мане Хол от университета, приличаше на принц, който се завръща в замъка си. Сърцето ми заби лудо, когато го видях.

Аби се облегна назад и се залюля леко на стола.

Замисли се за новогодишното празненство на следващата вечер и как щеше да танцува с Люсиен, а роклята й да се върти около нея, докато се носят във вихрен валс.

Щеше да го накара да се гордее с нея.

А после си спомни първия път, когато бяха танцували.

През пролетта въздухът бе напоен с аромата на цветята, а къщата бе осветена като палат. Аби се бе промъкнала в градината, изоставила задълженията си, тъй като изпитваше огромно желание да види бала и блестящата бяла зала с парапети като черна дантела, очертани на фона на обсипаното със звезди небе. От френските прозорци, от които гостите излизаха навън да подишат чист въздух, долиташе музика.

Аби си представи как се носи из балната зала под звуците на музиката и се завъртя в сенките на градината. Внезапно видя как Люсиен я наблюдаваше отстрани.

Това беше нейната вълшебна приказка. Принцът взе ръката на Пепеляшка и я покани на танц, преди да удари полунощ. Аби нямаше кристални пантофки, нито карета от тиква, но нощта наистина се превърна в приказка.

Все още чуваше как музиката долиташе от прозорците към градината.

„След края на бала, след настъпването на сутринта…“

Тя запя рефрена тихо и премести бебето на другата си гърда.

„След като танцьорите си тръгнат, след като звездите угаснат…“

Танцуваха на тази чудесна, тъжна песен в осветената от луната градина, а къщата се издигаше зад тях като царствена сянка в бяло и златисто. Аби в простата си памучна рокля, а Люсиен в елегантните си вечерни дрехи. И както ставаха нещата в приказките, те двамата се влюбиха в онази прекрасна вечер.

О, тя знаеше, че всичко бе започнало преди тази нощ. За нея това бе първият път, когато го видя, възседнал червеникавата кобила, която бе яздил от Ню Орлиънс до плантацията. Слънцето проникваше през листата на дъбовете по алеята и го обвиваше като ангелски крила. Близнакът му, Жулиен, яздеше до него, но Аби видя само Люсиен.

Тогава бе живяла в къщата само няколко седмици. Назначиха я за камериерка и тя правеше всичко възможно, за да достави удоволствие на мадам и мосю Мане и да запази мястото си и парите, които печелеше.

Люсиен й говореше мило и любезно, когато се разминаваха из къщата, но тя усещаше, че я наблюдава внимателно. Не по начина, по който я гледаше Жулиен — с пламтящи очи и крива усмивка, а по-скоро с копнеж.

В следващите седмици се срещаха доста често. Люсиен я търсеше. Беше й го признал през първата им брачна нощ.

Но всичко започна в онази бална вечер. След като песента свърши, Люсиен й се поклони като на истинска дама и й целуна ръка.

После, тъкмо когато Аби си мислеше, че всичко е свършило, той я хвана подръка. Тръгнаха да се разхождат из градината и се разбъбриха за времето, цветята, клюките от къщата.

Като добри приятели, сякаш най-естественото нещо на света бе Люсиен Мане да се разхожда из градината с Абигейл Рус.

Редовно след това се срещаха нощем в градината. В къщата, където останалите можеха да ги видят, те си останаха господар и прислужница. Но през цялата пленителна пролет бродеха по градинските пътеки като млади любовници и си споделяха надеждите, мечтите и копнежите си.

На седемнадесетия й рожден ден той й донесе подарък, опакован в сребриста хартия и вързан с яркосиня панделка. Емайлираният часовник бе красиво кръгче, което висеше от златните крилца на брошка. Докато закопчаваше брошката на избелялата й памучна рокля, Люсиен й каза, че времето винаги лети ужасно бързо, когато са заедно.