Нора Робъртс: Кръвни братя

Книга първа от трилогията "Знакът на седемте"

Хокинс Холоу

Провинция Мериленд, 1652 г.

То витаеше в тежкия въздух, надвиснал над поляната като мокро одеяло. През ивиците мъгла, които безшумно се плъзгаха по земята подобно на змии, пропълзяваше омраза. Задаваше се към него в знойната нощ. Искаше смъртта му.

Мъжът стоеше в напрегнато очакване, с вдигната към пустото небе факла, докато то си проправяше път през горите, газеше през потоците и се промъкваше през гъсталаците, където малки животинки се притискаха едни към други и трепереха от страх, доловили мириса на онова, което носи.

Пъклен дим.

Бе изпратил Ан и новия живот, който тя носеше в утробата си, далеч, на безопасно място. Не бе заплакала, припомни си той, докато поръсваше билките във водата. Не и неговата Ан. Но бе видял мъката, изписана на лицето й, в дълбоките тъмни очи, които бе обичал в този живот и всички предишни.

Три деца щяха да бъдат родени, отгледани и възпитани от нея, а след време те щяха да дадат живот на други три.

Притежаваната от него сила щеше да стане тяхна, на тези синове, които щяха да проплачат за първи път дълго след като задачата му тази нощ бъде изпълнена. За да им остави нужните им инструменти, оръжията, които ще размахват, рискуваше всичко, което има, всичко, което е.

Оставяше им в наследство кръвта си, сърцето си, съзнанието си.

В сетния си час щеше да стори всичко възможно да им осигури необходимото, за да носят бремето, да останат верни на себе си, да срещнат съдбата си.

Със силен и ясен глас мъжът призова въздуха и водата, земята и огъня. Пламъците в огнището запращяха. Купата с водата затрепери.

Той сложи магическия камък върху тъмнозелено парче плат на червени петна. Бе наследил този камък от предците си и го пазеше като светиня. Сега вля силата си в него, сякаш наливаше вода в чаша.

Тялото му потрепери, плувна в пот и се отпусна, когато около камъка засия ореол от светлина.

— За вас — тихо заговори той, — синове на синовете. Три части от едно цяло. В името на вярата, надеждата и истината. Лъчи от светлина, слети в един, за да пронижат мрака. Заклевам ви. Не ще намеря покой, докато не срещнете съдбата си.

С ритуалния нож поряза дланта си и кръвта му потече върху камъка, във водата и огъня.

— Кръв от кръвта ми. Тук ще остана, докато дойдете за мен и освободите онова, което отново трябва да излезе на бял свят. Нека боговете ви закрилят.

За миг го обзе мъка. Въпреки ясната си цел почувства тъга. Не скърбеше за живота си, докато последните мигове от него изтичаха в стъкленицата. Не се боеше от смъртта. Не изпитваше страх от онова, което го очакваше, а то бе по-зловещо от смърт. Тъгуваше, че в този живот никога вече нямаше да слее устни с тези на Ан. Нямаше да види раждането на децата си, нито на внуците си. Тъгуваше, че отново не бе успял да предотврати неизбежното страдание, както в толкова много предишни животи.

Разбираше, че той не е инструмент, а само съд, в който боговете вливат сила и черпят от нея според нуждите си.

Изтощен от работа, съкрушен от загубата, застана пред малката си къща до Свещения камък, за да срещне съдбата си.

Тя се яви в образ на човек, чието тяло бе само обвивка. Носеше името Лазаръс Туис, старейшина от „Съвета на праведните“. Той и последователите му се бяха заселили в тази пустош, далеч от пуританите в Нова Англия.

На светлината на факлите се вгледа в лицата им. Тези мъже и предводителят им бяха дошли да търсят религиозна свобода в Новия свят, а сега самите те преследваха онези, които не споделяха техните разбирания.

— Ти си Джайлс Дент.

— Да — потвърди той, — тук и сега.

Лазаръс Туис пристъпи напред. Бе облечен с гарвановочерните одежди на старейшина. Високата широкопола шапка хвърляше сянка върху лицето му. Но Джайлс виждаше очите му, очи на демон.

— Джайлс Дент, ти и жената на име Ан Хокинс сте обвинени и признати за виновни в извършване на магьоснически и сатанински ритуали.