Нора Робъртс - Кръвни братя

Сега, когато синът й навършваше десет, щеше да бъде лишена от този ритуал. При тази мисъл очите й се напълниха със сълзи. Обърна се и си даде вид, че забърсва безупречно чистия кухненски плот, когато чу пъргавите му стъпки.

— Всичко е готово. Какво ще кажеш?

С лъчезарна усмивка Франи се обърна към него.

— Добре.

Приближи се и погали късо подстриганите му меки коси. Доскоро бе малкото й русо момченце, помисли си тя, а сега косата му потъмняваше и навярно щеше да стане светлокафява.

Такава бе и нейната, без помощта на „Борн Блонд“.

Франи по навик побутна очилата с тъмни рамки нагоре над носа му.

— Не забравяй да благодариш на госпожа Бари и господин О’Дел, когато стигнеш.

— Няма.

— И отново, когато си тръгваш утре.

— Да, госпожо.

Жената обхвана лицето му с длани и погледна през дебелите стъкла в очите със същия спокоен сив цвят като на баща му.

— Бъди послушен — каза тя и го целуна по бузата. — Забавлявай се. — Целуна го и по другата. — Честит рожден ден, миличко.

Обикновено му бе адски обидно да го нарича „миличко“, но незнайно защо, този път изпита странно вълнение.

— Благодаря, мамо.

Момчето сложи раницата на гърба си и повдигна тежката кошница за пикник от пода. Как щеше да измине целия път до Хокинс Холоу с половин бакалия на колелото си?

Приятелите му щяха да го посрещнат с жестоки подигравки.

Нямаше избор. Затътри крака към гаража, където колелото стоеше старателно закрепено — по нареждане на майка му — на метална стойка на стената. За всеки случай взе назаем две от ластичните въжета на баща си, за да върже кошницата към багажника на колелото.

Най-сетне се метна на седалката и пое по прекия път.

Фокс довърши плевенето на своя участък от зеленчуковата градина, после вдигна лейката със сместа, която майка му приготвяше всяка седмица да пропъжда елени и зайци, дръзнали да влязат, за да се натъпчат до насита като от шведска маса. Комбинацията от чесън, сурово яйце и лют пипер вонеше така ужасно, че затаи дъх, докато пръскаше от нея между лехите със зелен фасул, перуански боб, картофи, моркови и репички.

Отдалечи се, вдиша дълбоко и погледна резултата от работата си. Майка му бе ужасно строга по отношение на градинарството. Било въпрос на уважение към земята, постигане на хармония с природата и прочие.

Освен това Фокс знаеше, че това осигурява прехраната на шестчленното семейство… и всеки, който намине. Затова баща му и по-голямата му сестра Сейдж продаваха на градския пазар пресни яйца, козе мляко, мед и от домашните сладка на майка му.

Погледна натам, където по-малкият му брат Ридж се бе изтегнал между лехите и си играеше с плевелите, вместо да ги отскубва. Докато в къщата майка му слагаше малката им сестричка Спероу в бебешкото й креватче, Фокс имаше задължението да наглежда Ридж.

— Хайде, Ридж, скуби проклетите треви. Трябва да тръгвам.

Ридж лениво вдигна глава и впери сънен поглед в лицето на брат си.

— Защо да не дойда с теб?

— Защото си на осем години и не можеш дори да оплевиш някакви скапани домати.

Ядосан, Фокс прекрачи лехите до участъка на Ридж, приклекна и започна да изтръгва плевели.

— А аз мога.

Както се бе надявал Фокс, обидата накара Ридж да се залови с плевенето, за да му покаже. Изправи се и изтри ръце в дънките си — високо момче, с хилаво тяло и чупливи кафяви коси, вечно разрошени около скулестото му лице. Очите му бяха жълтеникави и сега издадоха задоволство.

Фокс стовари лейката до Ридж.

— Не забравяй да напръскаш от тази гадост.

После прекоси двора и заобиколи останките на старата каменна къща — три ниски стени и част от комин — в края на зеленчуковата градина. Бяха обрасли с орлови нокти и диви грамофончета, майка му ги харесваше много.

Мина покрай курника и кокошките, които кълвяха наоколо, покрай кошарата, в която двете кози стояха приведени и сънени, и покрай билковата градина на майка си. Отправи се към вратата за кухнята на къщата, построена от родителите му. Беше голяма кухня, с плотове, отрупани с принадлежности за различни занимания — буркани, капачки, кутии с восък за свещи и купички с фитили.

Знаеше, че повечето жители на Хокинс Холоу и околността смятат семейството му за откачени хипита. Не се срамуваше от това. Разбираха се почти с всички и хората с радост купуваха яйцата и продукцията от градината им, бродериите, ръчно изработените свещи и сувенири на майка му или наемаха баща му на работа в строителството.