Нора Робъртс: Кръвни братя

То — или тя — сякаш се плъзгаше през водата към него. Косите се влачеха зад бялото лице, а очите изглеждаха като черни бездни. Когато съществото протегна ръка, Кал отвори уста, за да изпищи. Погълна вода, но енергично продължи да гребе нагоре.

Около него звучеше смях, с металическо ехо като музиката от стария транзистор на баща му. Ужас сковаваше гърлото му, докато с мъка се добра до брега на езерото.

— Видях я, видях я, във водата, видях я!

Изрече думите задъхано, борейки се да изплува.

Беше се устремила към него, бърза като акула в съзнанието му, и я бе видял да отваря уста със зъби, остри като ножове.

— Излизайте! Излизайте от водата! — Запъхтян, изпълзя между хлъзгавите треви и когато се обърна, видя приятелите си невъзмутимо да плуват. — Тя е във водата — почти проплака той и допълзя по корем да извади очилата си от обувката. — Видях я. Излизайте. Бързо!

— Аха, призракът! Помощ, помощ!

Преструвайки се на изплашен, Фокс се потопи под водата.

Кал се изправи на крака, сви ръцете си в юмруци и с ярост и ужас в гласа разцепи нетрепващия летен въздух:

— Излизайте, по дяволите!

Широката усмивка на Гейдж изчезна. С очи, присвити срещу Кал, той сграбчи ръката на Фокс, който изплува със смях.

— Излизаме.

— Стига. Разтреперил се е, защото го потопих.

— Не се бъзика.

Тонът и изражението на Кал достигнаха до съзнанието на Фокс. Той се втурна към брега, достатъчно изплашен, за да погледне назад два пъти.

Гейдж го последва, но някак вяло, и Кал имаше чувството, че иска да се случи нещо.

Когато приятелите му се довлякоха до него, той се тръшна на земята, присви колене и опрял чело на тях, отново затрепери.

— Боже! — Докато от бельото му капеше вода, Фокс пристъпи от крак на крак. — Само леко те дръпнах, а си се паникьосал. Просто се закачахме.

— Видях я.

Фокс приклекна и отмести мокрите коси от лицето си.

— Глупчо, две не виждаш без тези дебели лупи.

— Млъквай, О’Дел. — Гейдж стигна до тях. — Какво видя, Кал?

— Нея. Имаше огромна коса, а очите й… бяха черни като на акулата от „Челюсти“. Носеше дълга рокля, с дълги ръкави, и се протегна сякаш да ме сграбчи…

— С костеливите си пръсти — добави Фокс, все още подигравателно настроен.

— Не бяха костеливи. — Кал вдигна глава и зад очилата в очите му се четеше гняв и уплаха. — Представях си ги такива, но изглеждаше… истинска. Не като призрак или скелет. Видях я, за бога. Не си измислям.

— О, боже! — Фокс заднишком се придвижи още крачка назад от езерото и задъхано изруга под носа си, когато се одраска на трънлив храст. — Мамка му, потече ми кръв.

Той отскубна шепа трева и посегна да изтрие с нея кръвта от драскотините.

— Не си го и помисляй. — Кал забеляза как Гейдж се взира във водата с онзи блясък в очите, който издаваше, че си мисли: „Какво ли ще стане сега?“. — Никой няма да влиза там. Вие двамата не плувате достатъчно добре, за да рискувате.

— Как така само ти си я видял?

— Не знам и не ме интересува. Искам да се махнем от тук.

Кал скочи и грабна панталоните си. Преди да ги нахлузи, видя Гейдж в гръб.

— Мамка му! Гърбът ти е целият в резки.

— Старият се натряска снощи. Нищо страшно.

— Напротив, приятел. — Фокс го заобиколи да погледне. — Сигурно адски те боли.

— Водата ги поохлади.

— Имам превързочни материали… — започна Кал, но Гейдж го прекъсна:

— Казах, че няма нищо страшно. — Грабна ризата си и бързо я облече. — Щом на вас двамата не ви стиска да влезете отново, за да видим какво ще стане, да продължаваме.

— На мен не ми стиска — призна Кал с такава откровеност, че Гейдж не можа да сдържи смеха си.

— Тогава нахлузи панталоните си, за да не се питам какво е онова, което виси между краката ти.

Фокс разпредели кексчетата „Литъл Дебис“ и кутиите кока-кола от стека, който бе купил от пазара. Инцидентът в езерото и резките по гърба на Гейдж бяха твърде сериозни неща и повече никой не спомена за тях. С мокри коси тримата продължиха похода, хапвайки кексчета и отпивайки топла кола.

Но докато „Бон Джови“ ги окуражаваха, че са на половината път, Кал се замисли за преживяването. Защо единствено той? Защо бе видял лицето й толкова ясно в мътната вода и без очилата? Как бе възможно да я види? Колкото повече се отдалечаваха от езерото, толкова по-лесно бе да си самовнуши, че всичко е плод на въображението му.

За нищо на света не би признал, че навярно просто е превъртял.

Жегата изсуши влажната му кожа и по нея изби пот. Започна да се пита как Гейдж търпи залепналата риза на изранения си гръб. Червените резки и мехури несъмнено боляха. Бе забелязвал белезите му след пиянски побой от стария Търнър и преди, но никога, никога не бяха изглеждали толкова ужасни. За жалост, Гейдж нямаше да му позволи да ги намаже с мехлем.