Нора Робъртс - Кръвни братя

— Кой ни обвинява?

— Доведете момичето! — нареди Лазаръс.

Довлякоха я, двама мъже я държаха от двете й страни. Беше слабичка, с восъчно бяло лице. Очите й издаваха страх. Косите й бяха отрязани.

— Хестър Дийл, това ли е магьосникът, който те подмами?

— Той и онази, която нарича своя съпруга, ме докосваха — заговори тя като в транс. — Оскверниха тялото ми. Преобразени като гарвани, през нощта влетяха в стаята ми през прозореца. Притиснаха гърлото ми, за да не мога да говоря или да викам за помощ.

— Дете — ласкаво попита Джайлс, — какво са ти сторили?

С ококорени от ужас очи момичето впери поглед в него и продължи:

— Призоваха сатаната като свой бог и заклаха петел като жертвоприношение. После пиха от кръвта му. Принудиха и мен да пия. Не можах да ги спра.

— Хестър Дийл, отричаш ли се от сатаната?

— Отричам се.

— Хестър Дийл, отричаш ли се от Джайлс Дент и жената на име Ан Хокинс като магьосници и еретици?

— Отричам се от тях и моля Бог да спаси душата ми. Моля се за прошка.

— Ще я получиш — прошепна Джайлс. — Ти нямаш вина.

— Къде е жената Ан Хокинс? — попита Лазаръс и ясните сиви очи на Джайлс се приковаха в него.

— Не ще я намериш.

— Отдръпни се. Ще вляза в този дом на злото.

— Не е там — повтори Джайлс. За миг погледна зад Лазаръс към мъжете и неколцината жени, които стояха на поляната.

Видя смъртта в очите им, и още нещо — жажда да убиват. Демонът се бе вселил в тях.

Само в очите на Хестър Джайлс долови страх и тъга. Затова със сетни сили насочи съзнанието си към нейното. Бягай!

Видя как момичето потръпна и залитна назад. После се обърна към Лазаръс:

— Двамата с теб се познаваме дълго. Отпрати тези хора, освободи ги и ще разчистим сметките си насаме.

Очите на Лазаръс засвяткаха гневно.

— С теб е свършено. Изгорете магьосника! — изкрещя той. — Изгорете тази дяволска къща и всичко в нея!

Втурнаха се с факли и колове. Джайлс почувства ударите с коловете и яростната омраза, която бе най-мощното оръжие на демона.

Повалиха го на колене, дървената къща лумна в пламъци и дим. В главата му отекнаха писъци на безумие.

Със сетни сили посегна към демона в образ на човек и кървясали очи. Той се хранеше с омраза, страх и насилие. Долови злорадството му и безкрайната увереност в победата и пиршеството, което ще последва.

Вкопчи се в него сред дима. Чуваше виковете на ярост и болка, докато пламъците се врязваха в плътта му. Притиснати плътно един към друг като любовници, огънят ги погълна.

При това единение, пламъците обхванаха цялата поляна и погубиха всички, дошли тази нощ на нея.

Огънят горя един ден и една нощ, като адска пещ.

Хокинс Холоу

Мериленд, 06.07.1987 г.

В уютната кухня на кокетната къща на Плезънт авеню Кейлъб Хокинс едва се сдържаше да не нервничи, докато майка му опаковаше своята представа за провизии за пикник.

Според нейните разбирания десетгодишните момчета се нуждаеха от пресни плодове, домашни сладки от овесено брашно (не бяха толкова лоши), пет-шест варени яйца, пакет бисквити „Риц“, слепени на сандвичи с фъстъчено масло, няколко моркова и стръкове целина (ужас!) и огромни сандвичи със сирене и шунка.

После пъхна в кошницата термос с лимонада, купчина салфетки и две кутии плодови пасти.

— Мамо, няма да умрем от глад — промърмори Кал, докато тя стоеше срещу отворения шкаф и размишляваше. — Ще сме съвсем близо, в задния двор на Фокс.

Лъжата запари на езика му, но майка му никога нямаше да го пусне, ако знаеше истината. А вече бе на десет, по дяволите.

Щеше да ги навърши на следващия ден.

Франи Хокинс сложи ръце на кръста си — дребничка, привлекателна блондинка с ясни сини очи и стилна накъдрена прическа, майка на три деца, от които Кал бе най-малкото и единственото момче.

— Е, нека проверим раницата още веднъж.

— Мамо!

— Скъпи, искам само да съм сигурна, че няма да забравиш нещо. — Безкомпромисна по свой неустоим и пленителен начин, Франи разтвори ципа на тъмносинята раница. — Бельо за смяна, чиста риза, чорапи… добре, добре, къси панталони, четка за зъби. Кал, къде са лепенките, които ти казах да сложиш, и лосионът против насекоми?

— Ох, не отиваме в Африка.

— Все едно — каза Франи и направи познат жест, с който го изпрати да ги донесе. Докато момчето се отдалечаваше, тя извади от джоба си картичка, която пъхна в раницата.

Беше се появил на бял свят — след осем часа и дванадесет минути родилни мъки — точно минута след полунощ. Всяка година тя пристъпваше към леглото му в тази минута и го гледаше как спи, а после го целуваше по бузата.