Робърт Бърнс: Завръщането на войника

Завърши страшната война,
небето пак сияе.
И в черно не една жена
с децата си ридае.

Напуснах лагера без скръб
след дълга бойна служба,
с войнишка раница на гръб,
богат с тъги и дружба.

Нарамил празната торба,
вървях с войнишка крачка.
Не водих аз с врага борба
със цел да трупам плячка.

За Ненси в първите лъчи
аз мислех с радост тиха,
за двете й добри очи,
които ме плениха.

И ето нашата река
и мелницата, дето
притисках нейната ръка
със нежност до сърцето.

И ей ме стигнал у дома,
пред къщата позната.
И гледам я, седи сама
и чака на вратата.

Избърсах сълзите си аз —
да плача не умея —
и с променен нарочно глас
тъй заговорих с нея:

— От тоя слънчев летен ден
ти по-красиво грееш.
И този момък е блажен,
за който най милееш.

Аз нямам грош, но моя край
спасих от смърт със щика.
За нощ поне приют ми дай.
Смили се над войника.

В очите й изгря за миг
една сълза голяма:
— Обичам аз един войник,
но вест от него няма…

За мене свят е тоз пагон,
кокарда и петлици,
а в къщи даваме подслон
на честните войници.

Но миг! И моите черти
познала, пламна: — Вили —
извика тя, — нима си ти?
Нима се върна, мили?

— Да, туй аз съм, непроменен.
А ти си още млада.
И твоята любов за мен
е най-добра награда.

Завърши моят път суров,
а ти ме чакаш верно.
Макар и беден, с теб, любов,
съм пак богат безмерно.

Тя каза: — Имам аз имот.
Ще стигне той за двама.
Ще имаме щастлив живот.
Със тебе бедност няма.

… Убива се да прибере
жетварят ечемика.
Търговецът за злато мре,
но мре за чест войника!

Не му отказвайте приют.
Той бди с осанка строга
за своя край във дни на смут,
в минути на тревога.