Робърт Бърнс: Двете кучета (Повест)

В земята, що от старо време
по името на Койл зовеме,
в един прекрасен юнски ден,
когато всичко тъне в лен
и кучетата вън се маят,
и няма по кого да лаят,
две псета, незаети, в двора
се срещнаха покрай стобора.

Едното. — Цезар, псе, което
при Милостта му бе заето,
не бе от местно потекло,
а бе от Севера дошло,
където с бързите си шхуни
рибарите ловят моруни.

Нашийник с букви и токички,
и с ключ говореше на всички
че Цезар беше просветен
и доста виден джентълмен.

Той бе от древен род на лорд.
Но, дявол, той не беше горд
и гледаше със интерес
на всеки кален селски пес.

По дворища, гори, полета
се срещаше с различни псета
и с тях наравно по стъгдите
подпираше със крак стените.

А другото не бе от род.
То бе от простия народ
и като своя господар
бе селянин и прост овчар.

Стопанинът му, местен жител,
с безгрижен нрав и съчинител,
чудак, засмян и весел все,
нарекъл Люат свойто псе.
Под този прякор бил възпян
добрия пес на Осиан.

На Люат гледаха с любов.
Летеше той над всеки ров,
не беше някой пес резглезен,
със бяло на носа, любезен,
той виждаше във всеки жител
другар, приятел, покровител.

Със косъм лъскав като фрак
и с бял нагръдник като сняг
бе Люат весел и красив,
и много мил и закачлив.

И тъй: дружеха двете псета,
търчаха в нашите полета
след мишки, плъхове и други
гризачи, птици и влечуги.

И често подир дълъг път
присядаха във някой кът
и като два добри съседа
си отпочиваха в беседа.
Кореха двамата другари
Човека — цар на всички твари.

Цезар
Мой Люат, тежка е съдбата
на теб и твоите събратя.
Аз зная богаташът как
ограбва честния бедняк
и всеки ар обработваем
облага с данъци и наем.

А моят лорд се излежава
и ако пожелае, става.
След туй звъни нетърпеливо,
лакеят бърза мълчаливо
и веч е съобщил слугата:
каретата е пред вратата.

Прислугата навежда шия,
излиза той, в една кесия —
не къса някоя, бедняшка,
а с дължината на опашка —
напъхва кръглите монети
с изсечени по тях портрети.

Готвачът в къщи вечно тича,
соли, вари, пече, подпича.
Обслужва първо господата,
но не забравя и слугата.
Във къщи хранят и сега
не само първия слуга
с рагу и сосове, но май
дори последният лентяй
у нас живее по-добре
от тоя, който вън оре.
А как орачът преживява —
аз нямам даже и представа.

Люат
Ах, Цезар, аз живея с тях,
със тия, дето в пот и прах
копаят ями, рият, ринат,
работят, без да си починат,
орат земята с тежък плуг,
разбиват камъните с чук
и вечно хляб не им достига
за гладните им дечурлига.

Доде е жив и здрав бащата,
все имат къшей хляб децата.
Но ако нужда някой път
и болести ги посетят
или без хляб студът ги свари
и не намерят господари,
неволята, гладът тогава
без вест в света ги разпилява.
И въпреки това живеят
и знаят как да се посмеят.
А често нашите бедняци
отглеждат синове смелчаци
и доста честичко дори
красиви, стройни дъщери.

Цезар
Но те живеят в нужда, в труд,
измъчвани от глад и студ.
А знатните не ги е грижа
дали не мрат във всяка хижа.
На твоите добри орачи,
жетвари, селяни, копачи
отгоре гледат тези хора,
тъй както ние с теб на пора.

Аз неведнъж съм виждал в къщи
управителят как се мръщи
и как се готви да приеме
бедняка неплатил навреме.
Заплашва жив да го дере,
да му даде да разбере,
крещи, ругае го, фучи,
а бедният човек мълчи.
Ех, той е свикнал да трепери
пред лордове и кожодери.
Блазе ти, ако си богат.
Ако си беден, мри от глад!

Люат
Напук на своята горчива
съдба, беднякът не унива.
Привикнал често да гладува,
от глад и студ не се страхува.
Във къщи всички, млад и стар,
очакват от Фортуна дар.
Но стига им да си починат
и без Фортуна ще поминат.
Дома, до огъня, в беседа
с домашните или съседа,
какво по скъпо от това
да кимаш уморен с глава
на малките, които спорят
и не мируват, и дърдорят.
А евтината чашка с пиво
те кара да мижиш щастливо.

За кратко нуждите забравят
бедняците и разсъждават
за новините, за делата
на църквата и на страната
и съдят лондонските нрави:
дали са криви или прави!