Андрей Гуляшки - История с кучета

Веднъж ме попитаха:

— Какъв е по нрав Авакум?

Познавах Авакум от 15 години, но дълго мислих, преди да отговоря. На края рекох шеговито:

— Като се изключи по-голямата част от деня и часовете до полунощ, и малкото часове след полунощ, когато спи — през останалото време той е забавен и весел човек.

Но не бях справедлив.

Видях Авакум за пръв път в Момчилово преди петнадесет години. Тогава той беше сговорлив и весел, остроумен и шеговит; човек можеше да прекара с него дълги часове, без да усети как се изнизва времето. Мрачно настроение го налягаше, и то не винаги, само вечер, когато останеше сам.

С вървежа на годините нещата започнаха да се променят. Колкото повече сивееха слепоочията му и двете горчиви бръчки около устата му се вдълбаваха по-надълбоко, толкова веселите му часове през деня намаляваха и се топяха, а мрачните ставаха повече и не си отиваха бързо. Така биваше най-вече, когато не беше зает със срочна работа. Случваше се да дочаква полунощ в компания само с лулата си и с недопитата си чашка коняк. Дори огъня в камината си забравяше да поддържа.

Но тази промяна не стана изведнъж. Тя настъпваше постепенно — една дълга есен, която продължи много години. Когато се запознах с него в Момчилово преди едно десетилетие и половина, есента едва се задаваше.

Събитията, за които разказвам тук, се случиха две години и половина преди неговото последно приключение — аферата с откраднатия вирус. Той беше 42-годишен и външно не изглеждаше на повече, но в душата си приличаше вече на ония библейски старци на Рембранд, застинали в размисъла си, които знаят много недостойни неща за своите събратя и които са имали възможност да погледнат в най-долните и затулени кътчета на човешките мисли. Още в светлите си години, във връзка с известната теза — „Човек, това звучи гордо!“ — той беше добавил: „… но от човек може всичко да се очаква!“ Той беше докосвал със сърцето си, гледал с очите си и изпитвал на гърба си много от ужасните неща, които влизаха в това „всичко“, изследвал ги беше внимателно, както биолозите изучават например вътрешностите на едно гадно насекомо. Беше станал изследовател на хора, герои на страшни и тъмни афери, за които развратът, цианкалият и куршумът бяха обикновени подръчни средства. Авакум много знаеше за злата воля на хората, затова приличаше в душата си — след като беше правил изследвания 15 години! — на ония белобради и вехти като библията старци на Рембранд, погледнали в пропастта и видели дъното на живота. Но същевременно той се различаваше силно от тях; те бяха застинали в размисъла си за живота, а той се вълнуваше, той изстрадваше познанията си, всяка новооткрита истина за злата воля на човека опарваше сърцето му като нажежено до съскане желязо. Той не беше мизантроп, вярваше непоколебимо в крайната победа на доброто, но понякога не издържаше на ужасите, сред които се вреше, и тогава изказваше по адрес на човешкия род жестоки мисли. Това не правеше от ожесточение или от лошо, отмъстително сърце — беше просто печал.

По времето, за което става дума, в душата му се промъкваше като предвестник на настъпващата есен и едно друго печално чувство. Някогашният му наставник и ръководител полковник Манов беше се пенсионирал, в службата бяха дошли нови хора, с които го свързваше само служебната дисциплина, а в методите на разузнаваческата дейност навлизаше електрониката. Още никой не знаеше доколко и в какви случаи електронноизчислителните машини щяха да заменят логическия анализ и дедуктивното мислене, но беше съвсем ясно, че и в разузнаването настъпва нова, техническа ера. Като си помислеше, че след някое време електронноизчислителните машини щяха (може би!) да съставят и решават само за няколко секунди логическите уравнения, до които той стигаше с върховни усилия и чието решаване му доставяше върховна радост — той с тъжно удовлетворение си напомняше, че е пред пенсия (оставаха му още две години) и че в археологията (неговата основна специалност) машините, слава богу, не ще играят още дълго време кой знае каква значителна роля.

Ето защо към скептицизма му тази есен се беше прибавило и чувство на печал.

Той не знаеше, разбира се, че в близко бъдеще го очаква (в самия край на двете години, които го отделяха от пенсия) голямо приключение, може би най-голямото — че му предстои да спаси не само родината си, но и света от един вирус, по-страшен и от чумния бацил. В момента, за който става дума, той естествено не знаеше какво му готви близкото бъдеще.