Андрей Гуляшки: История с кучета

Слуховете за изтичане на информация от завода стигнаха много бързо и до ушите на инженерите от конструкторския отдел. От само себе си се разбираше, че основните съмнения при едно разследване щяха да легнат върху тях, защото и най-незапознатият с производствените процеси знаеше, че не друг, а конструкторите определяха качеството и вида на стоманите. Те решаваха колко въглерод да има например една стомана и колко друга, която щеше да се употреби за направата на „еди-какво си“. Те нареждаха в коктейла от манган, силиций, волфрам, ванадий, сяра и пр. какъв да бъде процентът на мангана, силиция, волфрама и т.н. за „еди-кой си“ вид стомана и какъв да бъде процентът на същите елементи за друг вид стомана. От тях зависеше също така начинът, по който съставките на коктейла да се съединяват с желязото, а освен това те, а не други, изчисляваха предполагаемата якост на стоманата и т.н. С една дума — те бяха хората, които боравеха с тайните, и щом нещо от тайните изтичаше навън — съмнението падаше или предстоеше да падне естествено върху техните глави. Около тях видимо нищо не се променяше, но те самите започнаха да се променят: станаха мълчаливи, поглеждаха се веднъж учудено, а друг път с подозрение в очите си. Когато дирекцията заповяда окончателните проверки на стоманите да се извършват от тях, а не от групата на експериментаторите, те почувствуваха съвсем ясно, че кръгът на съмненията се затяга около тях. Тогава те се скупчиха (човек се чувствува по-сигурен, когато чувствува едно рамо до рамото си), започнаха да ходят заедно („ние знаем помежду си, че никой от нас не може да има пръст в тази работа!“) и често да прескачат пак заедно до „Пияни вишни“ (който се весели, зло не мисли, а ние всички се веселим). Такъв общ фасон даваха на живота си тримата, а какво се криеше зад общия фасон, какво криеше и какво правеше всеки от тях, когато останеше сам — това знаеше навярно само оня, който беше служебно натоварен да не ги изпуска от око.

И така, тримата видни мъже от ЗСС мълчаливо крачеха през безлюдното и мрачно поле по посока на прочутата кръчма „Пияни вишни“. Напред вървеше началникът, той силно размахваше чадъра си, а полите на широкото му пардесю се мятаха и пърпореха встрани като черните криле на грач-птиците, които летяха ниско над равнината. Следваха го подчинените му — технологът Хафезов и електронният изчислител Димо Карадимов.

Тая привечер полето изглеждаше съвсем запустяло. Небето беше се спуснало над храсталаците и оголелите орехови дървета, дето стърчаха по пътя, като че ли закачаха косматия му търбух. Канеше се да вали, вятър свиреше на умряло из трънаците; тримата замислени мъже, забързани в това запустяло и диво поле, правеха есенната привечер да изглежда в едно и също време и тъжна, и тревожна.

Те бяха излезли през черния вход на завода точно в 6 ч. и две минути. В 6 ч. и една минута пазачът бай Стамо заключи помещението, прибра ключа и викна подире им: „Лека ви нощ!“ След една минута и тримата се изнизаха през черния вход.

Отбелязваме педантично часовете, защото те играят в нашия разказ — както ще се види по-нататък — изключително важна роля. Ще добавим още, пак във връзка с часовете, че точно в 6 ч. завършва работа първата смяна, а в 7 часа я застъпва втората. Конструкторското отделение работеше една смяна — от 9 часа сутринта до 6 часа следобед.

От завода до кръчмата „Пияни вишни“, която се намира в най-западната окрайнина на града, разстоянието е точно километър и половина (премерили са го шофьорите, които са го засичали на километражите си). В сухо време то се изминава за около 15–20 минути. Тая вечер тримата инженери от конструкторското отделение влязоха в кръчмата точно в 6 часа и 18 минути.

Кръчмата „Пияни вишни“ е прочута не само с вината и мезетата си, но и с разположението на своите „механи“. Те са три: голямата, средната и „кътчето“. В „кътчето“ са кротнали само три маси, в студено време гори камина, по стените са окачени ловджийски трофеи — еленови рога, зурла на глиган, препарирана глава на вълк. Подът е застлан с шарена черга, покрай северната стена е скован миндерлък, покрит с родопско халище. Голямата механа се посещава главно от доктори и артисти, понеже наблизо се намират окръжната болница и градският драматичен театър. В празнични дни привечер тук се отбиват ловджиите, които са се подвизавали през деня из живописните Н-ски околности. Тогава заведението ехти от глъч и смехове, между масите се разхождат глигани и вълци, на пода играят на прескочи-кобила дългоухи зайци, а из задимения въздух, който мирише на пържоли и скара, крякат пъдпъдъци, подплашени бекаси размахват криле. Ако тук животинският свят е измислен, защото изскача от фантасмагоричните приказки на ловците, то миризмата на скарата и дъхът на виното са съвсем истински, тъй като една нажежена готварска скара дими в дъното на самата механа, а бъчвата с виното стои тържествено възправена до тезгяха, могъща и с надут корем като някогашния ненаситен на жертви бог Ваал.