Николай Райнов: Кулата при двете реки

Имало един цар. Той си имал трима синове. Когато наближило време да умира, разделил цялото си царство на три — на всеки син по един дял. А понеже двамата по-големи били женени, той завещал на най-малкия, освен дела от царството, една сабя, един кон и едно наметало.

Когато благославял на смъртния си час синовете, той казал на най-малкия:

— Умирам, синко, и те моля да живееш добре с братята си: в мир и обич да живееш. Те си имат булки и домове, а ти си ерген, та твой дом е моят дом. Затова ти давам тая сабя, тоя кон и това наметало. В тях се крие чудна сила. Насочиш ли сабята срещу някого и кажеш: „Умри!“, тоя човек веднага пада мъртъв. Заметнеш ли се с наметалото, ставаш невидим за хората. А пък тоя кон, който ти давам, и по земята тича — и по облаците лети, по-бързо от вятър.

Като изрекъл тия думи, царят издъхнал. Събрали се синовете и разделили каквото било останало от бащата. Само най-малкият не искал да вземе дял от баща си; той казал на братята си да си разделят и неговото:

— Не ща друг дял. Стигат ми сабята, конят и наметалото. Вие живейте тука и владейте, както е владял баща ми, а за мене няма късмет в тая земя: в друго царство ще ида да си търся късмета.

И той тръгнал.

Вървял, вървял, срещнал го един човек и му рекъл:

— Добра среща, юначе! Отде си и накъде си тръгнал?

— Отивам да си диря късмета. А ти накъде?

— И аз съм тръгнал да си търся късмета.

— Щом е тъй, да вървим заедно. Имаш ли някакъв занаят?

— Имам — отвърнал оня: — затворя ли си очите, веднага познавам къде какво има — и къде какво се върши. А ти, побратиме?

— Аз съм царски син, нямам занаят. Знам само кон да яздя и сабя да въртя.

Тръгнали. Вървели и си приказвали.

Ето че ги срещнал по едно време трети човек: и той бил тръгнал да си търси късмета. Тоя човек умеел да плува във водата като риба: издън морето можел игла да извади. И с него се побратимили.

Тръгнали тримата. Вървели, що вървели, ето че срещнали четвърти. И той бил тръгнал да си търси късмета.

— Знаеш ли някакъв занаят? — попитали го те.

— Знам — отвърнал той. — Аз съм силен в носенето: ако ще и десет души да ми се качат на гърба, носвам ги през девет планини.

Побратимили се и с него, и четворицата тръгнали заедно. Вървели, вървели, дошли до едно царство, дето се водела война. Стигнали в столицата на царството и там, като седнали в една странноприемница да вечерят, научили се, че войските на тоя цар, в чието царство били, отстъпвали победени.

Като чул това царският син, рекъл на тримата си побратими:

— Ех, да се паднеше на мене да се бия с оня цар, бих му надвил, па нека е силен колкото иска!

Чули хората тия думи и отишли, та казали на царя. Царят веднага пратил да извикат юнака.

— Истина ли си казвал, юначе — запитал го той, — че можеш да победиш оня цар, който се бие с мене?

— Истина — отвърнал юнакът.

— Ако се наемаш да го надвиеш, ще ти дам всичко, каквото пожелаеш. Наемаш ли се?

— Наемам се, царю честити.

Щом излязъл из двореца, юнакът яхнал коня, покрил се с наметалото и полетял срещу вражата войска. Когато срещнал войските, изтеглил сабята, насочил я срещу тях, па рекъл: „Умрете!“ — И всички нападали като отсечени класове.

Царят много се зарадвал, като чул за победата, и рекъл на юнака:

— Синко, ти ми направи голямо добро. И аз ще трябва с нещо да ти се отплатя.

— Нищо не ти ща, царю честити.

— Не може! — казал царят. — Аз съм цар и искам да ти се отплатя с каквото мога. Три дъщери имам: избери си която искаш — ще ти я дам за жена, та да станеш царски зет, а пък като умра, ти ще зацаруваш на мое място.

Юнакът рекъл:

— Не може, царю честити. Имам по-стар побратим, а той е неженен, та ми се не ще да го преженвам.

Царят му казал:

— Викни го, нека дойде!

Тогава юнакът отишъл в странноприемницата и повикал оня от своите побратими, когото срещнал пръв. Отвел го в двореца. Царят го оженил за най-голямата си дъщеря, а на царския син рекъл:

— Ти си избери едната от останалите две дъщери. У нас е такъв обичаят, че двама братя могат да бъдат баджанаци.

А юнакът рекъл:

— И това не може, царю честити. Имам по-голям побратим: и него не смея да преженвам.

— И него доведи! — казал царят.

Затекъл се юнакът и повикал оня от побратимите си, когото срещнал втори. И него отвел в двореца. Царят му дал втората си дъщеря, а на царския син казал:

— За тебе остана, юначе, най-малката ми дъщеря. Па и ти си най-малък от тримата братя, та ще си бъдете лика-прилика.