Николай Райнов - Кулата при двете реки

— Мъчно е — рекла бабата, — но ще се опитам. Ти трябва само да ми приготвиш един голям кюп, колкото да могат да седнат в него двама души. Другото е моя работа.

Царят веднага поръчал на грънчари да направят кюп, какъвто искала магьосницата. Дали кюпа на бабата, тя направила магия, влязла в кюпа, седнала вътре и прошепнала:

— Стани, кюпе, та иди в тая и тая гора, под която се лъчат двете дълбоки реки!

И кюпът веднага се вдигнал, та полетял като орел и се спрял в гората, дето имал обичай да отива по лов царският син. Бабата гътнала кюпа на една страна и излязла из него, а върху му натрупала листнати клони и трева. Минало се, що се минало — задал се юнакът, който бил тръгнал по лов. Бабата излязла на пътеката, дигнала престилка и почнала да бере в нея гъби, коприва и ягоди. Той дошъл при нея, запрял се и я попитал:

— Добър ден, бабо! Какво правиш в тая гора?

Тя му отвърнала:

— Ех, синко! Какво да правя? Нямам си нигде никого, сама съм останала на света — без син, без дъщеря. Нали видиш: бера коприва и гъби, да сваря чорба, та да хапна.

И продължавала да бере и да охка. Момъкът я гледал, гледал, па я съжалил. Току й рекъл по едно време:

— Бабо, и ти си сама, па и ние с моята булка сме сами. Ей в оная голяма кула живеем. Ако искаш, ела с мене — да живееш при нас. И на булката ще помагаш, колкото ти сили държат, па и за хляба си няма да се грижиш!

Бабата се разплакала и му рекла:

— Ех, синко, Бог да ти позлати устата за тия добри думи! Ако искате да ми направите това голямо добро — да не се мъча и да не гладувам, да се не лутам по тия пущинаци, много харно ще сторите.

Тръгнала тя с него, та отишли в кулата. Кара-Стефана изгледала изпърво бабата накриво и запитала мъжа си:

— Каква е тая баба, що ми водиш?

Ала той й разказал как видял бабата в гората, че бере коприва, гъби и ягоди, как му дожаляло за нея и как й предложил да дойде да слугува у тях за един хляб. Тогава Кара-Стефана отвърнала:

— Щом е така, нека остане да помага; ще има хляб и за нея. Да става, каквото ни е писано!

Тя рекла: „Да става, каквото ни е писано!“ — защото нещо й казвало в сърцето, че тая баба не е добра, но нали самодивата си била изгубила силата, откак потънал пръстенът, тя вече не можела да познава хората — кой какъв е. И бабата останала у тях да слугува; тя угаждала във всичко на Кара-Стефана и самодивата почнала да я обиква. Един ден, когато мъжът бил по лов, магьосницата попитала господарката си:

— Невесто, тоя момък нещо роднина ли ти е?

— Мъж ми е — отвърнала самодивата.

— Ааа, мъж! — рекла бабата. — Трябва да е голям юнак.

— Юнак е — казала Кара-Стефана. — Един цар беше пратил срещу мене войска — колкото е на гората шумата. А той изби цялата войска.

— Така ли? — зачудено викнала бабата. — Ами, като ти е мъж, верен ли ти е?

— Верен ми е — казала самодивата. — Веднъж му бях дала пръстен, а той го изгубил, като си миел ръцете на извора. От мене повече жали и тъгува по загубата.

— Еее, като ти е верен, защо не ти каже къде му е силата?

— Не ми е казал — рекла Кара-Стефана, — ала и аз още не съм го питала.

— Ето — рекла й бабата, нали ти казвам аз, че не ги е верен! Да ти беше верен без да го питаш, щеше да ги каже. А щом не ти е казал, кой знае на коя е дал твоя пръстен, а пък тебе лъже, че го е изпуснал в извора!

Като чула тия думи, на Кара-Стефана се свило сърцето. Вечерта, щом се прибрал мъжът й от лов и отишли да си легнат, тя го запитала къде му е силата. Той не рачил да й каже, но тя настояла.

— Щом не ми казваш къде ти е силата — рекла му тя през сълзи, ти не си ми верен. Кой знае на коя си дал пръстена, що ти бях дала от ръката си, а пък тогава ме излъга, че бил паднал в извора.

Юнакът й рекъл тогава:

— Това ли ти била мъката! Щом питаш, да ти кажа: силата ми е в сабята, която ми подари моят баща на умиране. Тя е магьосана сабя: щом я насоча срещу някого и река: „Умри!“ — той умира. Там ми е силата.

А в това време бабата стояла отвън до вратата и подслушвала. Говорили, що си говорили мъжът и жената, па легнали да спят. А вещицата ги издебнала, додето спали, открехнала вратата, вмъкнала се на пръсти в стаята, изтеглила сабята на юнака и я насочила към гърдите му. Сетне рекла: „Умри!“ — И той умрял. Като видяла, че не диша вече и че сърцето му не тупка, тя излязла навън, хвърлила сабята в едната река, а в другата — ножницата й, па се върнала в кулата и си легнала.

На сутринта бабата станала рано и почнала да мете из къщи. Станала и Кара-Стефана. Князът още спял. Дошъл обяд, той все не ставал. Минал обяд — и бабата запитала самодивата: