Рей Олдридж: Стоманени кучета

Аандред чакаше в изходната камера. Беше тясно. Едва имаше място за него, за коня и за кучетата. Въздухът беше застоял, смърдеше на машинно масло, озон и хидравлична течност. Кучетата бяха възбудени, телата им прозвъняваха при допир едно с друго — метал срещу метала, от време на време се чуваше гръмовна глъчка.

— Спокойно, милички, спокойно, кученцата ми — мърмореше Аандред, доколкото грубият му глас можеше да звучи успокоително. — Дроум е малко по-бавен тази вечер, не както обикновено. Знам, знам, кротко, ето сега, скоро, скоро… — Кучетата притихнаха в очакване, само от време на време някое от тях се извиваше нетърпеливо, сподавено проскимтяваше.

Аандред се пресегна към лакътя си, натисна панелното капаче и откри светлинното табло. Погледна светлините — всички блестяха в спокоен зелен тон, само едно от тях примигваше кехлибарено — мониторът на обонятелния преобразувател на Амбър. Е, не е толкова зле, помисли си той, едва ли ще изостане от хайката тази вечер. Амбър беше сладко кученце, не беше глезено и придирчиво, то ще си тича с цялата глутница дори и нослето му съвсем да откаже.

Дроум заговори, използувайки прекия канал.

— Всички по местата, Ловецо!

Аандред мразеше звука на гласа от замъка в главата си. Това беше натрапено, чуждо и агресивно присъствие. То значеше и напомняше, че Аандред е собственост на Дроум. Тази вечер гласът не беше така гладък и притворен както обичайно. Стори му се, че в мазните тонове долавя нотка на загриженост. „Добре, каза си. Страдай, чудовище. Страхувай се.“ На глас обаче изрече само:

— Да!

Аандред яхна коня си — красиво оформена от черна стомана грамада. Закрепи се на седлото, затегна ключалките, натисна лостовете, включи армираните кабели в каналните гнезда. Кучетата подскачаха възбудено, готови да хукнат напред, конят се изправи на задните си крака, изплашен. Аандред се наведе, юмрукът му изтрещя в главата на животното. Изхвърчаха искри, но конят се успокои.

— Идиот — измърмори Аандред. Конят беше само едно привидение на някогашно благородно животно и той щеше да го мрази дори и да го яздеше всяка нощ през следващите седемстотин години. И то на свой ред нямаше да го обича за разлика от кучетата — беше или прекалено глупаво, или прекалено високомерно, за да се обвързва по такъв начин.

На трегерния панел над изходната порта светлината премина от червена в кехлибарена и после стана зелена. Тежките врати се отвориха с грохот. Хайката излетя навън в звездната светлина, кучетата звънтяха и ехтяха, блъскайки се едно в друго в шумния си устрем напред. Глъчката бе оглушителна за момент, после животните се подредиха във верига едно зад друго по затревената пътека, която се спускаше надолу към Зелените Поляни. Аандред се обърна и погледна назад към Дроум: замъкът се извисяваше огромен и сив на фона на звездното небе, хилядата му вити кули стърчаха като бодли на гърба на разгневен таралеж. За момент погледът на Аандред се замъгли, така силно го задави омразата. Той потръпна, сгърчи се и после рязко се изправи на седлото, съсредоточавайки вниманието си върху хайката.

Аандред не обичаше коня, но все още обичаше да язди. Смъртта и после безплътното му превъплъщение преди седемстотин години бяха стеснили кръга на удоволствията. Неумолимите води на времето бяха отнесли със себе си много от онова, което се беше съхранило в него, но това влечение беше останало. Да препуска след дузината кучета под черното небе, хладният вятър да развява металните кичури на косата му и да издува късото наметало, земята да кънти и бяга под неговия галоп, нетърпеливият рев на глутницата да пълни ушите му с приятната си музика… всичко това бе все още хубаво. Той би могъл да се засмее, но смехът му сега беше налудничав рев, подобаващ на Господаря на Хайката. И това вече не му доставяше удоволствие.

Гласът на Дроум отново прозвуча в главата му:

— Надолу към плажа, откъдето духа вятърът, Аандред! Там е мястото, където тролът ги е забелязал да излизат на брега на Владението.

Аандред докосна лъка на седлото и Кримсън — водачът на глутницата — смени посоката и поведе запъхтените псета по нова пътека надолу към морето. Тя вървеше по стръмни ронливи скали, осеяни начесто с издълбани от ерозията дупки. Хайката стремглаво прескачаше тези препятствия, и се носеше вихрено напред в безгрижен устрем. Рискът доставяше огромна наслада на Аандред. Нека конят да стъпи в празното! Долу в пенестите вълни го очакваха острите скали! Височината беше огромна и ударът при падането щеше да бъде достатъчно силен, за да пръсне като крехка черупка дори и якото стоманено тяло на Аандред. Той изрева от възторг, но след това си спомни за кучетата и удоволствието му се изпари. Замени го загриженост. Той отново докосна лъка и Кримсън намали темпото, започна по-грижливо и бавно да избира пътя.