Рей Олдридж: Стоманени кучета

— Добро куче — прошепна Аандред.

Когато стъпиха на твърд пясък в подножието на скалата, той отново остави кучетата да се разгърнат в широка верига и бесният им лай огласи околността. Хайката профуча шумно с дрънчене в северна посока по тясната плажна ивица. Червената луна се появи над Морето на островите.

Аандред почти беше забравил задачата, когато Дроум проговори отново.

— Слушай внимателно инструкциите, Аандред — каза замъкът. — Убий всички с изключение на един! Остави един жив, за да го разпитам!

Аандред се намръщи.

— Какви оръжия имат? — попита той, мислейки за кучетата. Удивяваше се на себе си, че не се беше сетил да запита за това по-рано. „Мъртъв съм от прекалено много години!“, помисли си той.

— Нямат нищо, което да те обезпокои. Нямат ядрени оръжия, нямат силни експлозиви. Няма да имат време да копаят капани, да устройват клопки. Проста работа. Внимавай да няма грешки!

Хромираните зъби на Аандред изскърцаха в металната уста. Арогантността на Дроум все още го вбесяваше, дори и след толкова много години. Това беше наистина забележително, като се има предвид колко силно бяха избледнели другите емоции, които все още можеше да изпитва. И все пак той още вършеше това, което му нареждаше Дроум. И сега постъпи така. Укроти кучетата, накара ги да замлъкнат, настрои хода на коня така, че той да стъпва на приглушаващи въздушни възглавници. Нощта утихна и застина в мълчание…

Когато пристигнаха на мястото, където плячката беше дошла от морето, кучетата обградиха основата на скалата като стоманена вълна. Те бързо откриха пещерата, където беше скрита лодката и извлякоха примитивния съд на лунната светлина, дращейки, разкъсвайки, ръмжейки. За няколко минути той се превърна в купчина парцали и трески. Аандред изпита известно съжаление. В онези стари дни, когато беше все още човек и мъж, той с удоволствие се беше занимавал с навигаторското изкуство и добре разбираше от лодки, а тази — макар и проста на вид — бе добре измайсторена, грациозна.

Кучетата подушиха следата и се втурнаха надолу по плажа към дънера на изсъхнала хвойна, върху чиито мъртви клони се изливаха струите на малък водопад. Тук скалата бе разделена от дере, което имаше излаз нагоре към високия бряг. Кучетата се наблъскаха в тясното дефиле, образувано от склоновете на дерето, прескачаха се и скимтяха, следвани от Аандред на грамадния си кон.

Тъмнината беше плътна. Аандред пренастрои обичайния си зрителен обхват, преминавайки на инфрачервено зрение. Сега виждаше кучетата като пенести червени водовъртежи в мрака; вентилационните отвори на двигателите им блещукаха по-ярко. Припомни си инструкциите. Когато нападат плячката, трябваше да внимава много, иначе Дроум нямаше да получи жив пленник, за да го разпитва. Кучетата бяха прекалено стръвни — те често чупеха зъбите си върху армираните хълбоци на изкуствените елени, които бяха обичайната им плячка. Този път нямаше да е така — в сравнение с изкуствените животни човешката плът и кости бяха далеч по-крехки.

Бяха се изкачили на върха на дерето и пред тях се откри пуст равнинен терен с ниски храсти тук-таме. На четвърт миля напред се чернееха първите дървета на Димлорнската гора. Аандред отново забави кучетата и увеличи мощността на коня си. Когато се изравни с Кримсън, погледна водача отстрани. Кучето го гледаше недоумяващо и в очите му се четеше мълчалив въпрос.

— Съжалявам, кученце — прошепна Аандред, — само този път…

Той достигна края на гората пръв. От кучетата го деляха петдесетина метра. Пришпори коня по мрачната пътека и само няколко секунди по-късно се оказа на полянката, където беше лагерът на плячката. Аандред нахлу шумно през клоните, които заграждаха откритата площ, и видя пет-шест от Примитивните, които се обърнаха към него изненадани. Те се бяха подслонили под клоните на ниско приведено върбово дърво. Но един бе на пост в средата на полянката. Това беше висок, строен и слаб човек, който насочи арбалет към Аандред и пусна стрелата. Острието се удари в бузата му и със силно бръмчене рикошира към дърветата. Аандред изрева от болка: стрелата беше само одраскала метала, но той беше гъсто импрегниран с псевдонервни окончания. Аандред имаше чувството, че бузата му бе разпрана; той се обърна, дръпна рязко юздите и конят се втурна стремително към мъжа… когато Аандред се обърна секунди по-късно, човекът бе само една потръпваща кървава маса.

Останалите се движеха мъчително бавно: трима пълзяха към дърветата, надявайки се да се скрият там, двама седяха на местата си под върбата с глупави изражения на лицата. Само един — по-точно една жена, облечена в парцаливи дрехи с ресни, се беше изправила на крака. Вместо да бяга обаче тя нападна Аандред, размахвайки някакъв кривак. Тъй като тя беше най-удобната цел, Аандред обърна коня в нейната посока, кривакът се удари безпомощно в рамото на коня, и в следващия момент Аандред вече я беше сграбчил, метнал на седлото пред себе си и прегазил върбовото дърво. Двамината под него загинаха на място, конят се разигра и, изправяйки се на задните си крака, се освободи от заплетените клони.