Рей Олдридж - Стоманени кучета

— Може би. Но те ме разстройват с постоянното си неспокойствие, с драскането, душенето, скимтенето… Изведи ги оттук, но първо ми дай Примитивния. Когато ги отстраниш, върни се тук, за да се занимаем с работата си!

Аандред подаде плячката. Величествената форма я пое небрежно в ръце. Очите на жената се бяха втренчили в Аандред, после се спряха на другия. Огромни очи. Аандред подсвирна на кучетата и излезе. Навън посочи пода с ръка. Животните послушно легнаха и притихнаха.

— Стойте така — заповяда той и се върна обратно в залата.

На път към трона погледна в кладенеца, вместващ невровъзела. Гореща светлина кипеше там — вечно движеща се мрежа от макромолекули, която съдържаше изкуствения интелект на Дроум. За милионна от секундата си представи, че държи напалмова граната, после светкавично потисна този импулс. За мечти място в Дроум нямаше.

Доближавайки се до трона, той погледна красивото лице на формата и благодари на съдбата си — добре, че го беше дарила с тази ужасна, но неподвижна и постоянна маска на налудничав ентусиазъм. Ако Дроум се досети за смъртоносните му намерения, отмъщението ще бъде изпепеляващо…

— Донеси сондата! — нареди Дроум. Примитивната се съпротивляваше в ръцете му, но без успех. Дроум като че ли въобще не забелязваше това. Аандред намери сондата зад завеса от сребърна коприна. Апаратът беше прашен, но всички индикатори се оживиха, когато отвори командното табло. На черния екран се появиха неизброими светлини, всяка носеше различна информация. Специалният стол се отвори като стоманено цвете, за да приеме жертвата си. Жената изскимтя като кученце, после замлъкна. Не помоли за милост. Столът я прие в обятията си. Дроум въведе различни данни с клавиатурата, погледна видеолизатора, допълни инструкциите с още няколко телекоманди. Аандред си спомни как в доброто старо време някои от гостите се опитваха да заминат от острова, без да платят огромните си сметки. Ако въпросният гост не беше някоя важна личност с влияние или връзки, Дроум нареждаше на Аандред да доведе беглеца точно тук. Тогава Дроум използуваше сондата и, естествено, откриваше достатъчно начини да балансира разноските на злочестия хитроумник. Е, това бяха дни, когато Аандред все още хранеше илюзията, ме васалните му задължения служат на една справедлива кауза. Колко глупав съм бил, помисли си мрачно. Мъртвите са си мъртви.

Очите на жената сякаш омекнаха. Напрежението в тях угасна. Появи се унесен, замечтан израз. Стегнатото й лице се отпусна. Видеолизаторът сякаш разцъфна — израснаха тъмни форми; дълбоко заровени в съзнанието спомени изплуваха от емпатичния еманатор. Всичко това потъваше в жадния мозък на Аандред.

… приглушена гръмотевица раздира небето… краят на гората. Силен трясък, после се появява истински кошмар — чудовищен образ, толкова ужасен, че сърцето спира. Чудовищно страшилище с грубите форми на човек на огромен черен кон, не по-малко ужасен от ездача си… очите на коня — жълт огън… Джейбоум изпраща стрелата си, чудовището реве, звукът разкъсва ухото. Джейбоум е смазан и разкъсан на парченца… Убийте го, убийте го, това омразно нещо, ярост червена като кръв… Удар, безтегловност, объркване, земята се върти, чувство за висене във въздуха… Още по-ужасяваща гледка. Кучета, по-скоро скелети на кучета, блестят като метал в нощта, фучат като фурии през поляната, скачат със страховити скокове, огромна сила, челюстите щракат, очите горят с ярък огън…

Аандред се обърна настрана, а Дроум изпъшка с досада.

— Ефектно, нали, Ловецо? — каза той. — Обаче неуместно в дадения случай сега. — Последваха нови телекоманди, екранът примигна и смени образа.

… топлото, сладко ухание на майчината гръд. Такава златна яснота, такъв прозрачен фокус — всеотдайната майчина милувка на любимото, единствено създание… гальовна майчина ръка, нежно нарежда обични думи… слънцето докосва… целува нежната детска кожа… необятно щастие… безгрижен смях…

Нещо като че ли сграбчи Аандред за гърлото. Това беше тъй отдавна… Дроум опита пак.

… топла лятна нощ, просмукана плътно с диханието на морето. На плажа е тъмно, малки празнични огньове горят нейде далеч. Тича по белите дюни, по петите е Мондо… Ръцете му са груби от дърпане на рибарските мрежи, нежни, когато я докосват… дъхът му ухае на вино и желание… сърцето й бие до пръсване, когато той я поваля на мокрия пясък… сърцето й ще се пръсне…

Аандред нямаше сърце, което би могло да бие така, но почувствува, че го залива и притиска гореща вълна на някакво силно, дълбоко, непознато… или познато чувство, което напира отнякъде, търси излаз да избяга. Той затвори очи, стисна юмруци, олюля се за момент, докато тайнствените усещания секнаха… Дроум не бе забелязал нищо. Красивата маска беше разкривена от неудовлетвореност.