Рей Олдридж - Стоманени кучета

Кучетата пристигнаха — все още смълчани — и се изсипаха на поляната. Конят се стресна и отново се изправи, махайки мощните си предни крака, заставайки на задните. Аандред едва не изпусна жената в разгорещената сюрия псета. Сякаш за да го ядоса, тя се изви и загърчи като червей в ръцете му. Металните пръсти се свиха. Тя се задави, пое остро въздух и притихна.

— Добре — прошепна той, извеждайки коня на поляната. — Дроум не се нуждае тя да е здрава, достатъчно е да е жива.

Докато си говореше сам, кучетата откриха останалите живи Примитивни и от тъмните кътчета под дърветата долетяха приглушени кратки писъци на предсмъртна агония. Всичко свърши зловещо бързо. Кучетата се появиха отново на поляната, от муцуните им капеше нещо, което на лунната светлина изглеждаше черно.

Конят затанцува неспокойно и копитата му отново попаднаха върху останките на убития часови. Чу се злокобно смразяващ звук и жената изплака ужасено, потресено. Аандред нанесе нов, още по-мощен удар върху главата на коня.

— Проклето създание — изръмжа той и подкара животното извън гората. Дори не се обърна, знаеше че троловете ще се заемат с останките. От всички призраци, които обитаваха Замъка Дроум, най-ниско бяха паднали те. Най-грозни бяха техните души, най-отблъскващо — тяхното падение. Те щяха да му бъдат благодарни. Но той не се нуждаеше от тяхната благодарност. Намираше я за противна, ненавистна.

По обратния път кучетата бяха спокойно. Сега те си играеха, подскачаха, лаеха и игриво се хапеха едно друго. Аандред се радваше на тяхното веселие. Той дори за момент погледна към приказния павилион, кацнал върху назъбена скала на стотина метра навътре в морето. Към него водеше вито мостче, изваяно сякаш от паяжини. По него блестяха мънички светлинки. Красиво, помисли си. Черната вода, разплискваща се под моста, скриваше от очите му водния трол, който беше забелязал хората да пристигат с лодката си и доложил за това на Замъка.

Жената на седлото пред него помръдна. Аандред забеляза, че под парцалите се крие тесен, мускулест кръст. До този момент тя не беше проговорила нито дума. Той не знаеше дали тя изобщо може да говори. Ако можеше, сигурно желаеше да го прокълне. Вдигна рамене и продължи.

Жената мълчеше и когато хайката стъпи на дългия, тревист хълм пред Дроум. Портата се отвори, преди те да са стигнали прага. Кучетата се втурнаха вътре с радостен лай, Аандред ги последва спокоен и невъзмутим. Пленницата избра точно този момент да се разбунтува наново. Влизайки Аандред я раздруса и тя прекрати борбата си, отпусна се, като че ли омекна в ръцете му. Внезапно той почувствува смъртно опасение. Дроум щеше да го накаже жестоко, ако тя умре преди замъкът да я подложи на разпит.

Изведнъж си представи какво би трябвало да е почувствувала тя, приближавайки огромната порта — черната зъбата паст на Дроум се отваря, за да я погълне завинаги! Глупости, премина през главата му. Остарявам, сигурно съм на път съвсем да се износя.

Понесе пленницата към залата за аудиенции на Дроум. Кучетата го следваха по петите. Според правилника трябваше да ги остави в специално отделеното за тях помещение. Но ги взе отчасти за да подразни Дроум, а и защото те прекарваха по-голямата част от времето самотни в това помещение. Освен това те така се радваха, когато бяха с него. И бяха послушни и възпитани; нямаше да изцапат коридорите или да плашат гостите. Като че ли пък имаше гости. В Дроум гости не бяха идвали от четиристотин години. Е, кучетата можеха да изплашат другите духове, които също като него витаеха из замъка, обаче Аандред не го беше грижа за тях.

Тялото на жената беше вдървено, очите й — затворени.

— Можете да отворите очи — каза той. — Не е необходимо да посрещате края си в мрак!

Очите й се отвориха. Бяха големи, зелени. Пълни с омраза и печал и Аандред съжали, че беше проговорил. Обзеха го неприятни чувства. Спря се внезапно, кучетата се притиснаха до краката му, объркани. Какво беше това чувство? Не можеше да определи завладелите го емоции, отдавна не беше чувствувал нищо. Не беше ли това вина? Състрадание? Абсурдно! — помисли си той и отново закрачи.

На втората площадка на широкото стълбище, водещо от Сребърната бална зала към Залата за аудиенции на Дроум, срещна Мермус — Краля на троловете. Тролът притисна гръб към рубинената стена, очите му, приковани върху кучетата, издаваха страх. Мермус носеше изключително грозна телесна форма: ниска и дебела, тумбеста, с кожа от сиво-зеленикава пластмаса с брадавици, заострена глава с „изваяни“ като от тесто черти на лицето. Червената му уста висеше отпусната. Взираше се в Аандред и малките му присвити очички блестяха.