Рей Олдридж - Стоманени кучета

Когато свърши с банята, започна систематично да оглежда апартамента. Повечето от дрехите, които намери в гардеробите, се разпаднаха на прах още при първия допир. Но в един шкаф намери дреха, подобна на работен комбинезон от здрава изкуствена материя. Взе я. Отиде до тоалетната масичка и отвори едно чекмедже. От него лъхна на древен благоуханен парфюм. Без да се замисля, почти автоматично взе гребен и го пусна в джоба на комбинезона. Вдигна поглед към огледалото — то му показа безумно черно лице, червени пламтящи очи, блестящи зъби… Грозен съм като… помисли си горчиво.

Отнесе я обратно в кучешкото помещение. По пътя тя помръдна в ръцете му и той разбра, че е дошла на себе си, но държи очите си затворени и ръцете отпуснати.

Остави я в клетката на мъртвата Серулиън върху килимче от изкуствена трева. Серулиън беше една от любимките му до онази трагична нощ, когато кучето падна във вентилационен кладенец и необратимо повреди поведенческия блок на изкуствения си интелект. Празната й форма все още лежеше на работната маса в общото помещение. Аандред затвори решетката, заключи ключалката. Взе две съдини от неръждаем метал от един шкаф и се върна в апартамента си. Донесе вода и гъста каша. Протегна ръка през широката решетка и ги сложи до нея.

— Ето, яжте, пийте. Трябва да си възвърнете силите.

Тя мълчеше, обърната с гръб към него.

Аандред повдигна рамене.

— Тогава правете каквото знаете. Никой няма да ви безпокои тук. Тук сте в безопасност, поне за известно време.

Отвори панелното капаче на ръката си и приспа кучетата. Те бавно, с дрънчене се отпуснаха на изкуствената трева, светлите им очи загаснаха, телата им замръзнаха. Аандред отиде в апартамента си.

Вграденият в тялото му таймер го извади от това безмисловно състояние, което служеше за заместител на съня. Той откачи кабела за зареждане и се спусна от нишата. Краката му изтрополяха на пода. През вратата се чу приглушен писък. Страх! После метално дрънчене…

Аандред бързо отвори вратата и влезе в помещението. Мермус — Кралят на троловете, беше клекнал пред решетките, зад които беше затворена пленницата. С дълга вила, прилична на гигантска вилица за месо, той яростно мушеше пространството около нея, без да може да я достигне. Тя се беше свила в дъното на клетката — така че на Мермус не му достигаха няколко сантиметра, за да я прободе — и го гледаше с невиждащи от ужас очи.

— Ей! — извика Аандред. — Стой! Какво е това? — Внезапно го обзе бяс. Мермус се осмеляваше да посяга на неговия дом! Направи стъпка напред, юмруците му се свиха.

Пълното лице на Мермус беше изкривено в гримаса на злокобно удоволствие, обаче то бързо се изпари и отстъпи място на раболепна дързост.

— Здравей, Ловецо! Просто се забавлявам! Целият замък говори за твоята пленница. Искаше ми се и аз да погледна… вратата беше отворена и си помислих, че може би ти се е искало да си поканиш гости…

Парещата ярост в гърдите на Аандред затихна. Задави го погнуса.

— Тебе да те поканя на гости. Вън! И да знаеш — отсега нататък в кучкарника ще оставям включено по едно куче. Сам ще си направиш нужното заключение, ако пак се довлечеш тук!

Мермус бавно се изправи, държейки вилата пред себе си като оръжие. Очичките му злобно блестяха.

— Дроум няма да хареса начина, по който ми говориш. Аз съм ценна собственост. Опитай се да ми навредиш и върху теб ще се излее неговият гняв.

С трепереща ръка — отново го беше обзела ярост — Аандред посочи изхода. Дързостта на Мермус рухна и тролът се измъкна позорно като бягаща мишка. Обаче на прага се обърна и му хвърли жлъчен поглед, омразата в очите му се насочи и към кучетата и затворената зад решетките жена. Аандред пристъпи напред, погледна към нея. Тя беше облякла комбинезона и очевидно беше използувала гребена. Косата й беше чудесна — гъста, копринена, буйна, обграждаща лице с необикновена, нетипична красота. Очите й се бяха заковали върху него, немигащи, изпълнени с мрачни предчувствия, или поне така се стори на Аандред. Видя, че те са големи и дълбоки, дори и сега, когато я измъчваха опасения. Скулите й бяха леко заострени, брадичката — волева, устата широка. Водата и храната бяха недокоснати.

— Не сте ли гладна? Жадна?

Очите й се замъглиха. Тя отмести погледа си.

— А, разбирам, страхувате се от отрова, от наркотично действащи препарати. Нали съм прав? Не се безпокойте. Сондата е по-ефикасна от всеки психеделик. Ако Дроум желае вие да умрете, има на разположение милиони начини да направи това.