Рей Олдридж - Стоманени кучета

— Не ми обръщайте внимание, — каза изведнъж неочаквано и за самия себе си. — Само ми кажете името си — това ще бъде достатъчно.

Тя дълго се взираше в очите му.

— Какво ли пък може да ми навреди това. Казвам се Сънди Гаро. — Повдигна брадичката си, изгледа го студено, сякаш го предизвикваше на бой.

Смелостта й е заразителна, помисли той, после каза:

— Слушайте!

Разказа й за Началото — преди седемстотин години. „Сийдкорп“ беше изпратила експерти в района на Морето на островите. После корпорацията беше построила Дроум — скъп курорт за специален вид гости. Онези, които намираха очарование в легендите за Старата Земя. „Тялото“ на Дроум се разполагаше на площ от няколко хектара, кулите му се извисяваха на стотици метри над най-високите хълмове на острова. Строителите надариха Дроум с мощен изкуствен макромолекулярен интелект. И… след това замислиха големия си проект.

— Е, това беше чудесна идея — промърмори Аандред. — Отначало възнамеряваха да снабдят Дроум с персонал от роботи под формата на древните приказни обитатели на Старата Земя: елфи, тролове, феи, джуджета, вълшебници, магьосници, вещици. Обаче на един от проектантите на начинанието… фактически това беше жена, тя отговаряше за строежа, е, на нея й хрумна особена идея… Роботите имат голям дефект — тяхното поведение е предсказуемо. А даден гост може да посети Дроум десетки пъти през живота си. И какъв ще бъде смисълът на този курорт, ако в него царува абсолютна скука. А тя няма ли да настъпи безусловно, ако персоналът никога не променя поведението си, никога не постъпва ирационално, никога не проявява човешки слабости, никога не греши? Разбира се, че ще настъпи.

— И…? — лицето на Сънди беше напрегнато.

— И така — решено бе да се купят човешки личности и да се преработят в духове, за да населяват формите.

— Какво значи всичко това — личности… духове… форми?

— Привидения. Всички ние в Дроум сме привидения. Кучетата например… са духовете на кучетата, които Дроум купи и умъртви преди седемстотин години. Умъртви безболезнено, разбира се, сигурен съм в това. След като направи пълни електронни записи на душите им, ако мога така да се изразя. Записа ги, за да служат в състава на Хайката.

Очите й се изпълниха с отвращение.

— По този начин ли се превърнахте в това, което сте сега? Бяхте убити, за да ви „сложат“ в машините?

— Не точно така. — Той се засмя и на самия него му се стори, че в смеха му звучеше „ръждива“ нотка. — Е, една или две от личностите бяха купени по този начин — това бяха болни или умиращи мъже и жени, които се продадоха за пари, които да оставят на семействата си, а и за шанса да продължат някак си съществуването си. Но повечето от нас са екзекутирани престъпници, чиито личности бяха продадени на търг, за да може приходите от него да обезвъзмездят по някакъв начин жертвите на извършените от тях престъпления.

Отвращението в очите й се превърна в погнуса, която като че ли заля цялото й лице.

— Значи ти винаги си бил убиец?

Той седеше и я гледаше в очите. Измина доста време и тя не издържа — извърна очи. Амбър изскимтя, чувствувайки напрежението, и се притисна до крака му с тревога. После Аандред отговори бавно.

— Разбира се. Бях прочут пират. Бърлогата ми беше край Сук. Излизах с армадата си и покорявах, ограбвах светове. И винаги се смеех. Обичах да се смея. Бях могъщ убиец в онези дни. Унищожавах хиляди и никога не се замислях за това. — Погледна настрани и спомените сякаш го заслепиха. — Но оттогава съм имал много, много време да мисля.

— За какво? Снощи ти и твоите създания убивахте, без да ви мигне окото! — Видя, че в очите й затрептяха сълзи.

— Дроум ме командва изцяло. Намирам се под неговите заповеди. Мога ли да го предизвикам и да застана насреща му, за да спася шепа парцаливи Примитивни? Моментално ще бъда терминиран. В нашите форми са вградени предпазни механизми, превключватели за смърт, така да се каже. Можете ли да си представите, че Дроум би допуснал риска туристите да бъдат тероризирани от някакви „зомбита“ с престъпна психика, които изведнъж са решили да се развихрят? Нали не можете? — Сега говореше с тъга. — Вярно е и това, че аз и така съм мъртъв отдавна. И въпреки всичко, това е единственият живот, който бих могъл да имам сега и отсега нататък и не бих желал да се откажа от него.

Тя проговори мрачно:

— Разбирам. И какво стана с гостите?

Той сграбчи решетките. Пръчките се огънаха под силата на стоманените ръце.