Рей Олдридж - Стоманени кучета

— Модата се мени и преди около четиристотин години Дроум изведнъж опустя. Туристи вече не идваха и сега ние сме забравени. Но Дроум е убеден, че нещата ще се променят, че гости пак ще има. Аз обаче зная истината. Има и други курорти в зоната на Морето на островите. Всички са запустели. Разбира се, знаете това — вие, Примитивните, живеете в останките на тяхното величие. Дроум винаги е бил най-силният от всички тях. И може би ще устои на нападенията ви вечно. Такова поне е намерението му.

— Нападения? — гласът й беше презрителен. — Не сме нападали никого. Пристигнахме да видим как стоят нещата тук. На този остров има много пуста земя. Защо да не я обработваме? Всяка следваща година броят ни нараства — раждат се повече деца. За тях е нужна храна. Никога не сме възнамерявали да причиняваме вреда на вашия скъпоценен замък. За какво ни е нужно такова нещо?

Аандред се изсмя на това дръзновение.

— Какви идеи само имате! Ряпа в Долината на светлината. Примитивните събират гъби в Димлорнската гора. Деца ловят риба в Тъмната река. Това съвсем няма да се хареса на Дроум.

Очите й пламнаха с опасен огън.

— Аз казах моето име. Ти имаш ли име?

— Дроум ме нарича Ловеца. Но когато бях човек, имах друго име. — Той замълча. После каза: — Наричаха ме Аандред. Славно, всяващо страх име беше то тогава. Сега? Днес то не значи нищо… — Гласът му заглъхна до тъжен шепот.

— Почти го бях забравил — излъга той.

Пусна другите кучета от клетките и те се изсипаха в общото помещение с нескрита радост. Кримсън подуши решетките на клетката на пленницата, завъртя опашка и се отдалечи спокойно. Аандред видя, че лицето й е побеляло.

— Не се страхувайте — каза той доброжелателно. — Сега те няма да ви направят нищо лошо, само не трябва да бягате.

По лицето й личеше, че не му е повярвала.

— Погледнете колко е хубаво това, — каза той, отваряйки вградено в десния му хълбок отделение. Оттам извади любимата играчка на кучетата — малка магьосническа топка, съдържаща дребен механичен хомункулус. Преди много години я беше взел от един от магьосниците в кулите на замъка. Търкулна я по пода. Тя се плъзна, от нея заструиха синкави искрици, зазвучаха комични писукания, изригнаха дълги стълбчета виолетов дим. Кучетата се втурнаха след нея игриво. Сиена я настигна първа и гордо му я донесе, пренебрегвайки ревнивите побутвания на другите кучета. Аандред отново я търколи и животните пак се втурнаха стремглаво подире й.

След около половин час те загубиха интерес към играта и се скупчиха около господаря си. Изглежда, пленницата ги интересуваше живо — гледаха я постоянно с искрящи очи и дълги изплезени езици, провиснали от металната им паст.

Сънди Гаро ги наблюдаваше със същия интерес.

— В очите им има странна светлина. Погледът им е особен — каза тя. — Като че ли знаят някаква тайна.

— Е, не са обикновени кучета. Когато бяха истински, искам да кажа, когато бяха от истинска плът и кръв, те бяха интелигентни кученца. За седемстотин години дори едно куче може да научи много неща. — Може би дори и повече от един човек. — Често се питам доколко разбират истината, — каза той, като че ли мислеше на глас. — При все това те са само кучета.

Тя мълчеше и ги гледаше. После погледна и него и в очите й Аандред прочете объркване.

— Сега не изглеждат толкова страшни. Колко е странно това… като се има предвид, че само преди половин ден разкъсаха… Тогава твоите кучета бяха ужасяващи, кошмарни творения на злото. — Устата й потръпна. — Сега са грациозни, дори бих казала красиви.

— Разбира се, че са красиви, — каза той със свиреп глас. — От всичките творения на Дроум те са най-добрите и най-чистите. Не бива да вините тях за смъртта на приятелите си. Те правят само онова, за което са отгледани и обучени. Кучетата биха си играли с тази топка, хвърлена от ръката на ваш приятел, по същия начин, по който си играят, когато тя е пусната от моята ръка.

Аандред се обърна за малко към животните. Когато погледна отново към пленницата, тя бе с гръб към него, легнала на постелката — очевидно заспала.

Денят премина както стотици други дни. Аандред играеше с кучетата и мислеше за бившия си живот — за доброто лошо старо време. Обаче спомените бяха избледнели, като че ли от прекалено многократното им повтаряне, и той откри, че мислите му непрекъснато се връщат към пленницата. Какъв ли е бил животът й? Тя беше очевидно частица от дълбоко изостанала култура — потомка на изгубени или изоставени гости и избягали роби, на един примитивен свят, където космически кораби вече не се отбиваха…