Рей Олдридж - Стоманени кучета

Аандред отново почувствува, че го сграбчват отдавна забравени емоции. Трудно му беше обаче да ги определи. Ако бе истински човек, дели би почувствувал сълзите да се стичат по бузите, би ли усетил силен натиск в гърлото, биха ли се разтресли гърдите му от сподавени ридания? Не можеше да си отговори, но нещо го ослепяваше, каквото и да бе то. Погледна бледото лице на спящата Сънди Гаро и натискът на непознатото чувство се увеличи до нетърпимо ниво.

Аандред потрепера. Дроум му говореше:

— … оставям организацията на екипите на теб, Ловецо! Това е от твоя компетентност. Да се вземе галерата. Островите да се унищожават един по един! Да се убият колкото се може повече от Примитивните! Да се изгорят полетата, да се взривят рифовете, да се отровят кладенците! Всички, разбира се, няма да успеем да отстраним, но ще минат много поколения преди те да се размножат отново до такава степен, че да станат опасни!

Обстановката излиза от реалните си измерения, помисли Аандред. Чувствуваше се като сянка в трагичен фарс.

— Голямо начинание — успя да промълви той.

— Обаче необходимо. Докладвай за извършеното утре! Бъди готов да тръгнеш след три дни!

— Какво да правя с жената? — запита той, преди да успее да се замисли.

— Дай я на Мермус и на неговия екип. Като стимул! — Дроум замлъкна.

Аандред я носеше бавно към вътрешността на замъка. Опитваше се да мисли, но не му се удаваше. Не виждаше изход. Влезе в помещението с кучетата. Постави я на масата. Пленницата беше бледа, но пулсът на врата й беше подчертано силен. По-добре да беше починала на разпита, мислеше той. По-добре да го направя сега — преди да се събуди: няма да усети нищо. Обгърна главата й в могъщите си ръце. Грехота е да се унищожи такъв красив живот. Дълго време стоя неподвижен. После се сети за троловете, за вилите, огньовете, куките. Решимостта му се възвърна. Но преди да свие металните пръсти, очите й се отвориха и се срещнаха с неговите. Смути го, че в тях нямаше тревога — тя като че ли разбираше какво бе искал да извърши той. Рязко оттегли ръцете си. Изтекоха минути в тежка, заредена с недоизказани неща тишина. Накрая тя с мъка се изправи и седна на масата.

— Какво казах?

— Всичко. Истината — отговори Аандред.

— Какво ще стане сега?

Погледна я, благодарейки на провидението за налудничавия израз на лицето си. Можеше да направи поне едно последно добро, да скрие, че неизбежна смърт грози народа й.

— Не знам — излъга.

— Но нищо добро?

Сви рамене, замисли се за някоя сполучлива лъжа. Мозъкът му беше безпомощен, в безсилие заудря главата си с тежките юмруци. Тя се сви: сега беше уплашена.

— Какво има, Аандред?

На вратата се чу блъскане, безразборна врява.

— Ловецо! Отваряй! Тук сме, за да си приберем наградата. — Това беше мазният глас на Мермус. Кралят на Троловете отвори вратата шумно и нахлу в помещението, следван от двама свои поданици.

Мермус се опита да заобиколи Аандред, който беше застанал на пътя му. Очите на трола светеха триумфално. Той беше силно възбуден от предчувстваното удоволствие.

— Какво забавление, какво забавление! — повтаряше безсмислено той, протягайки ръце към Сънди Гаро.

За Аандред времето като че ли спря. Той се загледа в широко отворените й зелени очи — които сякаш не вярваха, че това, което става, е истина, — в бледото лице, в свитите устни. Измина цяла вечност. После вцепенението му премина. Той изрева и отхвърли Мермус настрана. Кралят на Троловете се удари с трясък в стената, търколи се на пода и стана. Цялото му тяло се гърчеше, устата му се изкриви в грозна гримаса.

— Как се осмеляваш? Дроум ще те накаже. Но първо ще те накажем ние! — И Мермус изтегли стоманена палка от пояса си. Оръжие се появи и в ръцете на двамата му спътници.

Кучетата се раздвижиха зад решетките, притискайки се към железните пръчки, от гърлата им прозвуча заканително ръмжене. Арост бушуваше в Аандред и тя растеше, набъбваше, заплашваше да избухне. Отваряйки капачето на ръката си, той бързо натисна някои клавиши. Решетките се отвориха рязко. Кучетата излетяха като тъмни топки и се нахвърлиха върху уплашените тролове. И тримата бяха разкъсани, преди да могат да издадат какъвто и да е звук. На пода се търкаляха парчета пластмаса като от изпочупени кукли, хидравлични възли, стоманен кабел и скоби, а кучетата си играеха с тези останки, издавайки различни типично по кучешки радостни звукове на изпълнен дълг.

— Виждате ли — каза Аандред. — Такива добри кученца, верни кученца. — След това се сети за онова, което му предстоеше, и застина в очакване на гнева на Дроум.