Рей Олдридж - Стоманени кучета

— Мислите че съм преувеличил своите престъпления ли? Не съм! А аз бях благороден кавалер в сравнение с мнозина тук в Дроум, крадях само от богатите, използувах насилие само срещу насилниците, нападах само тези, които можеха да се защищават. Признавам, че бях донкихотовски пират и не желаех да мисля за себе си лоши неща, да виждам себе си в светлината на чудовище! Да! — Ако имаше устройство с канали за сълзи в желязната си глава, сигурно би заплакал. Вместо това обаче той с грохот удари юмрука си в стената. Красивият шлифован мрамор се пропука, като че ли го удари взривна вълна. Отдолу се показа груба, бетонна повърхност.

Тя се беше отдалечила от него, доколкото позволяваше дължината на каишката. Отломка от мрамора беше разкъсала кожата на бузата й. Течеше тънка струйка кръв. С ръце върху устата си тя го гледаше втренчено.

— Съжалявам — промълви Аандред. — Възбудих се прекалено много. Сега ще се успокоя. Не се страхувайте!

— Защо не избягаш? — за пръв път в гласа й не се чувствуваше дори скрита нотка на омраза. — Няма ли изход?

— О, разбира се — има разни летящи лодки по Тъмната река. Летящият кораб на Краля на Елфите се намира в павилиона на Тихия бряг. Не разбирате ли за какво става дума? Дроум знае по всяко време къде се намира всеки от нас. Може да умъртви всекиго само с една-единствена мисъл. Или да накаже жестоко всеки. А ние не можем да запазим идентичността си без Дроум, без неговите схеми, без инсталациите за зареждане, енергийните възли. Без всичко това ние просто ще се разпаднем. Дори да успея да избягам, дори Дроум да бъде унищожен — с мен е свършено най-много след пет-десет години.

— А може ли да чете мислите ви?

— Не. Все пак имаме известна самостоятелност. Той може да се включва пряко в нашите мозъци, но само за да заповядва. За да отговорим, ние променяме начина на връзка. И това става само благодарение на факта, че прекалено много преки връзки с Дроум биха могли в даден момент прекомерно да пренатоварят изкуствения интелект и да нарушат или увредят някои от характеристиките му. Въпреки че практически е имало известна обратна връзка, онова, което специалистите наричат обратна миграция на мислите — част от нашата престъпна психика е, така да се каже, „просмукана“ в Дроум в продължение на толкова много години. — Той въздъхна.

Продължиха да вървят мълчаливо. Непосредствено пред приемната зала тя проговори отново:

— Все пак не разбирам. Защо са напълнили курортите си с такива страшилища?

— Тогава беше на мода така наречената „черна романтика“, тя се наложи успешно, после пак я забравиха…

В залата тя притихна. Минаваха покрай кладенеца с централния логистичен невровъзел.

— Какво има в него? — попита тя.

— Дроум. По-точно съществената част от мозъка му. — Той долови внезапно появилата се напрегнатост в тялото й и опъна каишката, скъсявайки разстоянието. — Въздържайте се, Сънди Гаро! Онова, което премисляте в момента, няма да свърши работа. Погледнете внимателно! Виждате ли как силовото поле пречупва светлината? Ако скочите в кладенеца, полето ще ви попречи да паднете върху невровъзела, освен ако тежите десет пъти повече, отколкото миналия път, когато ви носех. Само толкова голяма маса според мен би могла да превъзмогне силовото поле. — Той подръпна каишката. — Освен това, ако убиете Дроум, ще убиете и мен. Не бихте искали това да тежи на съвестта ви, нали? — Възнамеряваше думите му да прозвучат на шега, но лицето й бе забулено от мрачно отчаяние.

Формата на Дроум ги очакваше край сондата.

— О, — промълви той. — Нашата гостенка.

Разпитът със сондата потвърди най-лошите опасения на Дроум. Примитивните бяха на ръба на отчаянието, те нямаха друг изход, освен да окупират острова. Приз очите на Сънди Гаро Аандред видя как хората бяха обсъждали възможностите си за оцеляване. Група след група сериозни, мрачни, разтревожени мъже и жени бяха настоявали за едно и също нещо: заселници трябва да бъдат пратени на острова, наричан от тях Земята на приказките, въпреки ужасяващите легенди за него. Аандред научи нещо интересно за Сънди Гаро — тя бе водещият експерт в племето по въпросите на островната екология. Бе избрала като свое задължение да слезе на брега с първата група.

… тя стоеше на плажа, прегърнала силно съпруга си, бореща се със себе си да задържи сълзите. — Не се безпокой, не сме изложени на опасност. Никой не е бил на Земята на приказките години наред. Чудовищата сигурно са вече безвредни. Ентропията е на наша страна. — Погледна сина си — набито двегодишно дете с огненочервена коса и упорито изражение. Поглади, разчорли буйната грива, повдигна детето за последна прегръдка. То се притисна до нея, въпреки че обикновено се дърпаше от обятията на родителите си. Бащата нежно го отдръпна от майката… тя се обърна, преглъщайки сълзите си, и навлезе във водата към чакащата я лодка. Махаше, докато лодката прекоси рифовете и навлезе в дълбоката синя вода, а фигурките на плажа се смалиха и после съвсем изчезнаха в изгасващата светлина.