Рей Олдридж - Стоманени кучета

Не очакваше отговора й, беше почти убеден, че не може да говори.

— А какво ще кажеш за себе си, желязно страшилище? Ти също си изкусен убиец, доказа го снощи. И ти ли желаеш да ме умъртвиш? Ти колко начина имаш на разположение да сториш това?

Говореше горчиво, с тих и мек глас, почти шепнешком. Акцентът й му беше непознат.

Аандред едва не се изсмя с онзи ужасен, страховит смях. Овладя се навреме. Поради някаква причина, неизвестна и на самия него, не желаеше да я плаши.

— Не. Вече не жадувам за ничия кръв. Освен може би за тази на Мермус, но той няма такава.

И, разбира се, за „кръвта“ на Дроум.

— Мермус е онази смрадлива зелена торба, която изхвърлих от кучкарника. Онзи същият, който искаше да Ви набоде на вилата.

Тя потрепери.

— О, онзи… Мислех, че ти си най-грозното нещо, което съм виждала през живота си, докато не зърнах него. Тук само богове и демони ли има?

— Богове? О, да, разбирам. Имате предвид красивата форма на Дроум? Уверявам ви, че той не е бог, а само по-красиво оформена от мен самия кукла, марионетка от по-скъпи материали.

Жената потъна в дълбоки мисли и дълго не каза нито дума. По едно време посегна към водата и отпи голяма глътка. Аандред я наблюдаваше, размишляваше. Пленницата се владееше отлично, като се имаха предвид разигралите се през последните двадесет и четири часа събития. Толкова много ли се беше променило човечеството, или просто тя беше една необикновена жена?

Аандред включи кучетата и те се надигнаха от дюшечетата, въртейки опашки. Сложи им да се хранят — обичайната псевдохрана, разбира се, — ритуал, който никога не им омръзваше. Въпреки че беше безсмислен. Псевдохраната преминаваше през телата им непроменена, след това се преработваше химически, за да получи необходимата миризма и вкус и да им се предложи отново и отново. От това те получаваха някакъв полезен позитивен стимул, който „гъделичкаше“ един от блоковете на изкуствения им интелект. Когато свършиха закуската, Аандред реши да се заеме с поправката на обонятелния преобразовател на Амбър. Пусна я от клетката и тя игриво заподскача около него.

Погледна пленницата. Лицето й бе съвсем пребледняло. Аандред поклати глава. Опасенията й бяха съвсем естествени, особено като се имат предвид обстоятелствата. Какво ли чувствува човек, когато го разкъсват метални зъби? Неговата собствена смърт бе настъпила леко — бе почувствувал бодването на инжекция, после го бе обзела апатия, безчувственост и пълна забрава…

Премести празната форма на Серулиън и почувствува някаква далечна, трудно уловима болка и тъга. Подсвирна на Амбър, щракна с пръсти. Тя скочи чевръсто на плота на масата, погледна го и зачака с типичното за нея добродушие.

— Добро кученце — прошепна Аандред, погали я по гърба. Отвори капачката на ръката си и натисна един от клавишите. Кучето се превърна в грациозна статуя. Аандред отвори панела на гърдите й. Преобразувателят беше монтиран на платка, която можеше да се завърти на ос и да се изтегли навън. Допря хоботчето на анализатора до различни диагностични възли. Мястото на повредата веднага бе открито — отделила се от паметовия блок нишка. Изнесе я навън, огледа контактните ръбове, постави я отново.

После затвори гръдния панел и възстанови връзката. Сега индикаторът в неговия контролен блок светеше стабилно зелено. Амбър скочи от масата на пода, направи няколко бързи обиколки из помещението, излая със своя метален лай.

— Добре ли си сега, миличка? — запита Аандред. Пленницата надигна глава, в очите й светеше въпрос. Изтекоха няколко дълги секунди, после тя каза:

— Говориш не като машина.

— Защото ние не сме изцяло машини — обясни Аандред. — Не изцяло.

— Какво ще рече това?

Той взе стол, седна на него до решетките. Тя се отдръпна леко. Въпреки това самообладанието й бе добро — страхът й не личеше.

— Имало едно време… е, с една дума, едно време ние всички бяхме живи същества, живи — също като Вас. Аз, кучетата, даже плъховете в подземните тъмници. Даже Мермус. Всички някога живи — всички сега мъртви, — с изключение на Дроум, който наистина е машина.

Аандред побутна стола си още по-близо до решетките, наведе главата си към стоманените пръчки. Този път тя не се отмести назад, въпреки че очите й се присвиха.

— Да обясня ли всичко това по-добре? — попита той. — Ако го направя, какво ще ми дадете в замяна на тази информация?

Още не завършил фразата си, почувствува срам. Защо се опитваше да я уплаши? Грозен стар навик. Скоро, съвсем скоро тя ще може да изпита всичкия ужас, който Дроум бе в състояние да създаде и упражни. Когато я дадеше на троловете…