Стивън Кунц - Летяща чиния

— Защо е тук? — с пълна уста попита Рип. — Искам да кажа, защо тъкмо тук, а не някъде другаде?

— Въпроси, въпроси, въпроси… засега разполагаме само с въпроси, но не и с отговори — отвърна археологът, но това явно не го разстройваше. Сложните проблеми винаги го бяха привличали.

— Дъч, следобед трябва да разгледаш кораба по-внимателно. Искам да занеса оная купчина, която намери Рип, на археологическите разкопки и да я анализирам в лабораторията.

Разчистиха набързо и Солди потегли с джипа.

Изправен пред летящата чиния, Дъч се обърна към Рип.

— Трябва да започнем от реактора. Това е сърцето на кораба.

— Добре.

— Искаш ли да ни помогнеш, Бил?

— Не, благодаря. — Бил Тагарт седеше на сянка и пушеше пура. — Вие сте луди да се навирате вътре. Нямате представа какво може да има там.

— Луди сме, да.

— Солди не дрънкаше празни приказки.

— Не си длъжен да ни помагаш.

— Знам. И нямам такова намерение.

— По-спокойно, Бил.

— Държиш се като глупак, Дъч. Тая проклетия е запечатана тук още преди Христос. Вдишваш вируси, дето от памтивека не са имали приемник. Тия бацили може да са от друга планета, от друга слънчева система. Само бог знае какво ще прихванеш.

Рип се хвана за гърлото, олюля се и засумтя, сякаш се задушаваше. Очите му се изцъклиха.

— Престани, Кантрел — изръмжа Бил. — Малоумник такъв!

Младежът презрително махна с ръка към него.

— Хайде, Дъч — рече той. — Да вървим да разгледаме реактора. — После се покатери в кораба, без повече да погледне Тагарт, който не беше помръднал от мястото си.

— Ей, Дъч, погледни насам. Тая тръба е маркирана.

Рип бе насочил лъча на фенерчето си към една от тръбите. Хааген разгледа знаците.

— Приличат на драскотини.

— Може би, обаче са знаци. Маркирали са тръбата.

— Никога не съм виждал такива.

— Естествено. Но знаците доказват, че това нещо е направено от хора, нали?

Дъч освети надписа под ъгъл.

— Като че ли са нанесени с боя или нещо подобно. Може да са гравирани. — Символът отляво бе малък и изящен. Вдясно над него имаше малък знак, като обърнат конус без дъно. Следваше друг символ, различен от първия, ала изравнен с него.

— Никога не съм виждал такова нещо.

— Сигурно е надпис за предназначението на тръбата — предположи Рип.

— Вярно, малкия. Добра идея. Обаче не мога да го прочета. А ти?

— Хмм, да… „Бил Тагарт е мижитурка.“ Поне това е преводът. — Младежът сви рамене. — Според мен са учили тая материя в шести клас, обаче точно тази седмица аз бях болен от грип.

— Това не може да е единственият надпис. Поогледай се наоколо.

На Рип му трябваха само петнайсет секунди, за да намери друг надпис, този път върху хидравлична тръба. Символите се различаваха от предишните.

През следващия половин час откриха почти всички обозначени тръби и много от символите изглеждаха еднакви.

— Ако можехме да разчетем тия знаци, щяхме да разберем всичко — възкликна Рип.

Дъч не отговори. Той продължаваше да търси надписи, да разглежда сглобки, да проучва всичко, на което се натъкнеше.

— Това тук пред мен прилича на генератор — след малко се обади той. — Виждаш ли тия електрически жици, дето излизат от него? Водят дотук, свързват се с тия кабели.

Двамата продължиха да разглеждат.

— Е, струва ми се, че генераторът произвежда електричество, което протича по кръглите кабели до долната част на кораба — накрая заключи Дъч. Кабелите бяха шест и образуваха шест концентрични кръга по дъното на летящата чиния. — Още енергия влиза в ония големи разклонители ей там. Басирам се, че са прекъсвачи или някакви предпазители. От разклонителите токът се отвежда по целия кораб.

— Може да са антигравитационни пръстени — предположи Рип. — Може големите кръгли кабели да противодействат на гравитационната сила на планетата.

— Възможно е, малкия. Възможно е. — Дъч продължи огледа си.

През оставащия до мръкване час Рип доразчисти пясъчника от портовете за маневриране. Използваше малка отвертка като длето и удряше по ръкохватката й с чук. От време на време духаше в отвора, за да разчисти камъчетата. Работата вървеше доста бързо.

Харесваше му да докосва кораба, да прокарва пръсти по повърхността му. Летящата чиния го омагьосваше. Слънцето се спускаше все по-ниско на хоризонта. Той седна и се загледа в машината като хипнотизиран. Кой я бе докарал там? Какви са били тези същества?

— Трябваше да кажа на нашия геолог — съобщи професор Солди, когато вечерта се върна от разкопките. Археологът си наля чаша кафе от кафеварката на газовата печка. — Той проучи пясъчниковия образец под електронен микроскоп.