Стивън Кунц - Летяща чиния

Лъчът се плъзна по повърхността на кораба. Дали бе затворил капака преди фенерчето да го освети? Накрая реши, че го е затворил.

Гласът отразяваше удивлението на притежателя си.

— За бога! Та това наистина е летяща чиния!

— Или отличен макет. — И този говор беше американски. На жена.

— Кои сте вие? — попита Рип и насочи лъча на собственото си фенерче към гласовете.

Видя тъмнозелена униформа и сиво-зелен пилотски костюм.

— Ние сме от Военновъздушните сили на Съединените щати. А ти кой си? — Мъжки глас с тексаски акцент.

— Казвам се Рип Кантрел.

— Ти ли пилотираш това нещо?

— Да бе, как не. Току-що го паркирах под навеса, защото трябваше да го ремонтираме. Не исках дъждът да го навали.

— Къде работиш, умнико?

— В „Уелстар Петролиум“. Правим сеизмично проучване.

— Аха. — Стояха точно над него до ръба на скалата и надничаха под платнището. Мъжът беше трийсетинагодишен, а жената… е, на светлината на фенерчето трудно можеше да се определи. Двайсет и пет. Към трийсетте. Хубавица, със стегната на опашка коса, пилотски костюм и прилепнало по тялото яке.

— Имате ли си имена? — попита Рип.

— Аз съм майор Стиборек, а това е капитан Пайн. — Тексасецът посочи жената.

— Вече не — поправи го тя. — Сега съм си само Чарли Пайн. Преди две седмици се уволних от Военновъздушните сили.

— Тогава защо се мотаеш с пилотите?

— Сега съм цивилна служителка. На същата работа.

— По-късно ще се опознавате — изсумтя майорът.

— По-спокойно, приятел — рече му Рип. — Не бъди толкова докачлив.

— Не очаквахме да заварим американци тук — отбеляза Чарли.

— А кого очаквахте да заварите?

Тя не отговори. Майорът просто продължаваше да плъзга лъча на фенерчето си по летящата чиния.

— Невероятно — прошепна той на жената толкова тихо, че Рип едва го чу.

Младежът се прокашля.

— Е, камилата ви ли се повреди тук, или просто обикаляте тоя пустинен имот? — колкото може по-нехайно попита той.

— Нещо такова.

— Или душите наоколо?

Майорът мълчаливо разглеждаше кораба.

— Вие ли открихте това нещо? — след малко попита той.

Рип изключи фенерчето и го прибра в джоба.

— Знаеш ли какво, тексасецо, това не е работа на Чичо Сам — заяви той. — Защо просто не изчезнете в дивата черна далечина?

— Съжалявам — отвърна жената. В гласа й наистина прозвуча съжаление. — Обаче сме тук по служба.

— Глупости! — възрази Рип и усети, че почервенява. Не можеше да понася да се държат пренебрежително с него. — Намираме се насред Сахара. В пустиня. Връщайте се при камилите си и да ви няма.

— В лагера има шестима от нашите, малкия — рязко отсече майорът. — Имаш две възможности. Можеш доброволно да отидеш при приятелите си или аз ще те замъкна там за яката.

Рип направи две крачки към скалата. Глезените на пилота бяха в обсега му. Той ги сграбчи и ги дръпна. Майорът тежко се строполи по задник и изпъшка.

— Ако се мислиш за истински мъж, приятел, ела да си премерим силите.

— Рип! — Викът на Дъч Хааген разцепи нощта. — Ела тук. Имаме си компания.

— Божичко, Чарли! — възкликна майорът. — Струва ми се, че лявата ми бедрена кост май е счупена.

— Господин Кантрел — ядосано рече жената, — ще бъдете ли така любезен да ми помогнете да пренесем майора с голямата уста в лагера?

— Един момент — рече Рип и се вмъкна под летящата чиния, за да затвори люка.

— Значи се казваш Чарли, а? — каза той, когато се върна при пъшкащия майор и жената.

— Шарлот. Чарли.

— Какви сте вие? — докато изправяха майора, попита младежът. Той прехвърли лявата му ръка през рамото си, а Пайн — дясната.

— Аз съм пилот изпитател — отвърна тя. — Майорът е авиокосмически инженер. Общият ни шеф полковник Уест, с когото скоро ще се запознаете, ръководи проекта на Военновъздушните сили за проучване на явлението НЛО.

— НЛО значи! Леле! Някой да ви е викал тук?

— Много смешно. Най-важната ни задача е да не допускаме обществеността да изпада в паника при необясними явления.

— Да не дрънкаме много, Чарли — измърмори майор Стиборек.

— Какво ще кажеш пак да те пусна, тексасецо?

— Моля, бъдете любезен, господин Кантрел — рече Чарли Пайн. — И без това имахме тежък ден. Излетяхме преди трийсет и шест часа от Невада.

— Чарли!

— Млъкни, Майк.

— Вие двамата да не сте женени или нещо такова? — попита Рип.

— Нещо такова. Грешка, която допуснах в момент на слабост.

— Наистина ли го харесваш, или просто имаш нужда от секс?