Стивън Кунц - Летяща чиния

— Хайде да поразгледаме още малко — постави ръка върху рамото му Дъч.

Рип стана от седалката и четиримата мъже продължиха огледа на кабината. Ниските плоскости между седалките бяха на панти. Зад тях имаше машини. Тръби, помпи — е… поне приличаха на помпи — тръби, по които течеше течност, изолирани кабели.

— Тая изолация трябва да е изгнила — промърмори Дъч и се пресегна към най-близкия кабел. Огъна го, после го изви, ала той остана невредим.

— Каква е тая материя?

— Някой го е направил така, че да издържи много време.

— Ето го реактора.

Беше малко по-голям от сто и петдесет литрова туба. Едва се забелязваше, скрит сред плетеница от кабели, маркучи и машинарии.

— Да, наистина.

— Не е ли ужасно малък? — попита Бил.

— А колко голям трябва да бъде?

— Не знам. Сигурно съм си мислил, че трябва да е горе-долу колкото кола или някъде там.

— Ако тоя реактор е спукан, сигурно вече сме облъчени със смъртоносна доза радиация — отбеляза Дъч.

— Не е спукан — уверено заяви Рип. — Корабът си е съвсем здрав.

— И въз основа на какво стигаш до това научно заключение?

— Не знам — сви рамене младежът. — Наречи го инстинкт, ако щеш.

— Наричам го пожелателно мислене — от люка отвърна Бил. Той стоеше навън, което устройваше всички. Другите трима заемаха цялото свободно от уреди пространство.

— Може би трябва да останеш като лабораторна мишка, докато ние чакаме навън — предложи Дъч.

— Проучването на този кораб е опасно — каза Солди. — Намираме се сред непозната техника, в кораб с неизвестни проблеми. Радиация, бактерии, вируси от космоса… Би трябвало да го проучат експерти в херметични скафандри.

Главата на Бил Тагарт изчезна от люка. Въпреки думите на археолога другите трима останаха вътре.

Намериха акумулаторите, кабелите, които ги свързваха с корпуса на кораба, снопове жици, които водеха от тях до разклонителите и оттам до поразително множество от странни кутии и устройства. Тримата ги проучиха едно по едно в опит да разгадаят предназначението им.

— Строителите на кораба са били много по-напред от нашата цивилизация — накрая заяви Дъч Хааген. — Прилича на космическа совалка, само че е по-съвършен.

Въпреки че все още следваше, Рип имаше най-актуални познания по модерна техника.

— Този кораб е по-просторен — заключи той, като си мислеше за посещението си в Кейп Канаверал предишното лято. — В известен смисъл устройството му е по-просто, по… — Потърси подходящите думи и след миг продължи: — … по-изчистено. По-съвършено.

Продължиха с огледа, докато накрая вътре стана толкова горещо и задушно, че решиха да излязат.

Рип ги задържа.

— Погледнете тук, професоре.

Младежът стоеше на четири крака и зяпаше нещо, вклинено между машините. В лявата си ръка държеше фенерче и насочваше лъча му напред.

Солди пълзешком се приближи към него.

— Тази купчина е от материал, който се е разпаднал.

— Така изглежда.

Професорът намести очилата си и едва не завря нос в купчината, която приличаше на много стара книга с почти изгнила обложка.

— Хартия? Листове?

— Някакви листове, басирам се. Дайте ми камерата и една чанта.

— Какво е това според вас?

— Боже мой, Рип! Нямам представа.

Когато Рип изпълзя навън, Дъч седеше, облегнал гръб на подиума, обгърнал коленете си с ръце.

— Какво мислиш?

— Имам чувството, че съм в музей. Този кораб е адски древен.

— Те отдавна са мъртви.

— Наистина много отдавна. Прекалено отдавна, за да го проумеем.

— Все пак не разбирам как така всичко работи — замисли се Рип. — Има електричество, реактор, но какво задвижва кораба?

Дъч бавно прокара пръсти по пода. Без да бърза, той заопипва всичко наоколо.

— Не сме сами във вселената — след известно време рече геодезистът.

— Тръпки ме побиват — потрепери Рип. — Това не би трябвало да е истина. Не може да е истина. Обаче е истина.

— Какво ли ще е да излетим с тоя кораб в космоса? — попита Рип. Всички други бяха приключили с обеда, но той все още се хранеше. Седяха под сянката на опънатото платнище.

Дъч само поклати глава и продължи да наблюдава тъпчещия се младеж. Може би наистина има глисти, помисли си той.

— Ограничителният фактор ще бъде топлината при обратното влизане в атмосферата — замислено рече Рип, докато дъвчеше. — Басирам се, че материалът, от който е направен корабът, е почти непроницаем за топлина.

— Дали пък — промърмори доктор Солди.

— Няма шкаф за храна, нито тоалетна — отбеляза Дъч. — Корабът трябва да е бил совалка за пренасяне на хора и провизии от кораб в орбита до повърхността.