Стивън Кунц - Летяща чиния

Той издуха пясъка. Постави отгоре дясната си длан.

Отпечатъкът в камъка бе съвсем малко по-малък.

Младежът седна и се вторачи в него, опитвайки се да проумее.

Накрая го засипа с пясък и силно го утъпка.

Компресорът работеше и той дълбаеше скалата под летящата чиния с пневматичния чук, когато другите пристигнаха с джипа. Чу ги и спря, за да нагласи носната кърпичка, която бе завързал върху носа и устата си.

Рип Кантрел се ухили. Да. Днес щеше да е големият ден!

Към девет часа мъжете спряха за почивка и опънаха палатката. Около час след като бяха възобновили работа стигнаха до единия ъгъл на люка от долната страна на кораба. Намираше се малко зад абсолютния му център, най-дебелата част на летящата чиния.

Капакът толкова плътно се сливаше с корпуса, че можеха изобщо да не го забележат. Както обикновено, Рип го видя пръв.

Трескаво продължиха работа, за да освободят останалата част от кораба от скалата.

Задъхан от напрежение и вълнение, професор Солди пропълзя отдолу и се отпусна по гръб, за да разгледа люка, който бе на малко повече от метър над главата му. Рип и Дъч се вмъкнаха от двете му страни. В средата на люка имаше вдлъбнатина с форма на палка за барабан. На пръв поглед каналът изглеждаше като гравиран. Широчината му бе не повече от милиметър.

Археологът избърса длани в ризата си и с пръсти почисти праха от очилата си.

— Вижте изработката — промълви той.

— Да го отворим ли? — попита Дъч.

— Ако смятате, че ще можем — отбеляза Солди.

— Разбира се, че ще можем — заяви Рип. Гласът му отразяваше оптимизма му. — Басирам се, че корабът е в същото състояние, в каквото са го оставили. По него няма нито люспа ръжда.

Ученият протегна ръка и погали люка с пръсти.

— Стоим на прага на нова епоха.

— Хайде — нетърпеливо настоя Рип.

— Спокойно, малкия — изсумтя Тагарт.

— Може би трябва да почакаме специалистите — измърмори Солди, навярно само за да подразни младежа, който почти трепереше от възбуда.

Дъч Хааген стоеше на колене до плаза на колесника.

— Не ми се ще да се срещам с човек, който твърди, че е специалист по летящи чинии — подметна той. — Давайте да свършваме преди да се появят момчетата на Кадафи и да ни изгонят. Освен това ще пукна от напрежение.

Солди протегна ръце над главата си и леко натисна вдлъбнатината. Нищо. Опита в единия край, после в другия.

— Все едно да се опитваш да отвориш банков сейф — през зъби изсумтя той.

Известно време продължи да натиска, дърпа и човърка с пръсти. Нищо.

— Трябва да има някаква тънкост — отбеляза Дъч.

— Убеден съм — съгласи се доктор Солди.

— Дайте да опитам. — Рип избута с хълбок професора, който се вторачи в пламналото му лице и се отмести.

Младежът опря ръка във вдлъбнатината и я задържа там за миг. После натисна по-широкия край. Повърхността поддаде. Тесният край се отдели от корпуса.

— Какво ще кажете!

— Реагира на топлината на дланта ти.

— Как се сети?

— Ами логично е. Нали?

Рип внимателно хвана дръжката и натисна надолу, после настрани. Накрая се опита да я завърти. Задният край на люка хлътна навътре и той бавно се отвори с тихо съскане.

Когато съскането утихна, четиримата легнали на земята мъже впериха очи в зейналата дупка над тях.

— Божичко! — възкликна Дъч.

Професор Солди запълзя към отворения люк и подуши излизащия навън въздух.

— Въздух е, но мирише малко странно… — измърмори той.

— Люкът е бил затворен доста дълго — по-скоро на себе си рече Дъч.

Археологът провря глава в отвора и вдиша през носа. После се отпусна обратно на песъчливата скала.

— Застоял въздух.

Рип изсумтя.

— Харесва ми вашият научен метод — засмя се той.

Солди дори не си направи труда да го погледне.

Отвореният люк ги мамеше.

— Рип, ти намери тоя кораб — рече Дъч. — Искаш ли да влезеш пръв?

Младежът не чака да го подканят повторно. Той се провря към люка и застана точно под него.

— Благодаря, че не предложи на мен — каза Бил Тагарт на Дъч.

Рип провря глава в дупката. Очите му постепенно се приспособиха към сумрака.

Коремът му сякаш беше пълен с пеперуди.

Надигна се още повече и очите му минаха над равнището на люка.

Единствената светлина проникваше през купола над седалката на пилота, която наистина бе разположена върху подиум, за да може пилотът да гледа навън.

Малко над два метра беше височината в центъра на кораба около подиума и намаляваше към периферията. Диаметър три, три и половина метра. Имаше шест седалки с увиснали до тях ремъци, но не и легла. Всички седалки бяха обърнати напред. Срещу крайните седалки от двете страни на подиума бяха разположени бели пултове с ключове и копчета, но не се виждаха никакви уреди.