Стивън Кунц - Летяща чиния

— Какви ги говори? — попита Солди.

— Той си е майтапчия — измъкна се Рип.

Младежът върна Дъч и Бил в лагера, после потегли с професора.

— Той е едва на двайсет и две и е адски отговорен хлапак — отбеляза Дъч, докато гледаше как горещият вятър разнася прашната диря.

— Явно е наследил много от майка си — отвърна Бил. — Разказвал ми е, че баща му бил фермер в Минесота и починал, когато Рип бил дванайсетгодишен. Оттогава майка му ръководела фермата. Сериозна жена.

— Обаче ти лази по нервите, нали?

— Може би малко — сви рамене Тагарт.

Дъч го потупа по рамото.

— И ние ще се прочуем, нали се сещаш. Откриването на летяща чиния ми намирисва на нова кариера. Може да ни лепнат на корицата на списание „Тайм“.

— Тогава сигурно ще трябва да се избръснем.

— Ще оставим летящата чиния на паркинга в Джърси и ще взимаме по пет кинта вход, за да я гледат. Ще направим милиони. Дойде и нашият кораб, Бил.

— Е, какво мислите, професоре? — попита Рип, докато се друсаха в джипа с петдесет километра в час, поне с петнайсет километра в час по-бързо, отколкото позволяваше древният керванджийски път.

— За онова нещо в скалата ли?

— За летящата чиния, да.

— Още е рано да се каже. Металът не ми е познат, ако изобщо е метал. Нямам обяснение за абсолютно нищо.

Ханс Солди претегли думите си.

— Объркан съм. Това откритие е неочаквано. Ако е такова, каквото изглежда, печалбата за науката ще е изключителна. Спомни си за резултатите от американската космическа програма през шейсетте и седемдесетте години — това ще е много пъти по-мащабно. В крайна сметка може да повлияе върху живота на всички на планетата. — Той за миг се пусна от вратата на джипа, за да избърше челото си с ръкав. — Просто не знам какво да мисля и изобщо откъде да започна.

— Имаме нужда от още учени, не сте ли съгласен?

— Разбира се. Специалисти в различни области. Първо обаче смятам, че трябва да разкрием кораба, да видим какво има вътре, да се убедим, че наистина е такъв, какъвто изглежда. Ако дори само намекнем на външния свят, че сме намерили извънземен космически кораб, а се окаже нещо друго, ще ме изхвърлят от моя бранш. Няма да мога да си намеря работа и като прост изкопчия.

— Аха.

— Когато окончателно се убедим, че не може да е нищо друго, тогава ще съобщим на света.

— Мислех за тукашните власти — стрелна го с поглед Рип. — Либийската граница е само на няколко километра на север, нали?

Солди се намръщи.

— Нашите разкопки са в Чад. Те ни издадоха открития лист.

— Летящата чиния спокойно може да е в Либия, Чад или Судан — отбеляза младежът. — Границите са политически — нито се виждат, нито могат да се пипнат. Ако надуши, Кадафи може да ни изгони и да конфискува летящата чиния. Трябва да я измъкнем от тая пустиня преди да кажем на някого.

— На разкопките ще говоря само аз — предупреди го археологът.

До другата вечер четиримата напълно бяха разчистили пясъчника от горната страна на космическия кораб, който наистина се оказа кръгъл, с диаметър малко над двайсет и един метра. Отгоре изглеждаше напълно запазен, макар че дъното му все още беше скрито в скалата.

— Като че ли е поставен върху подиум пред музей — отбеляза Дъч.

— Сигурно накрая ще стане точно така — обади се Рип и продължи да разчиства камъка над четирите дюзи отзад. Всяка от тръбите беше с диаметър трийсетина сантиметра.

По периферията на кораба, но насочени нагоре и надолу, имаше още дюзи, само че малки. Всички бяха единодушни, че вероятно са били предназначени за маневриране и контролиране височината на кораба. Насочените нагоре отвори бяха задръстени с пясъчник.

Въпреки че завършваше поредният тежък ден, Рип кипеше от енергия. Той бе престанал да задава въпроси на професор Солди чак когато ученият престана да му отговаря. Археологът беше потънал в собствения си свят. Двамата с Бил колкото може по-внимателно измерваха кораба с рулетка. Солди си водеше бележки в малък компютър и продължаваше да снима с камерата. Освен това засне няколко ролки трийсет и пет милиметрова лента.

Той проучи повърхността на кораба с джобна лупа, капна малко киселина от акумулатора на джипа върху корпуса и измърмори нещо.

— Това е гигантска слънчева батерия — предположи Рип.

— Кое?

— Повърхността. Докоснете я с пръсти. Усеща се как поглъща енергия от слънцето. И обърнете внимание как се променя отразителната способност — като че ли се мени с температурата, а сигурно и със заряда на батерията.