Стивън Кунц - Летяща чиния

— Но все пак какво е това, по дяволите? — попита Дъч Хааген.

— Не е ли очевидно? — сепна се Рип. — Мисля, че тримата сте се вцепенили като чучела, защото ви е страх да го кажете. Това е летяща чиния.

— Летяща чиния ли?

— Какво друго може да бъде?

Доктор Солди затвори очи и прокара длани по метала, като го търкаше с върховете на пръстите си.

— Два дни. Каквото и да е това, ще го извадим от скалата за два дни.

— Да не искате да кажете, че се намираме пред космически кораб? — попита Бил Тагарт.

— Да — убедено заяви Рип Кантрел. — Съвременният човек не може да е направил това нещо и да го е сложил тук. Древният човек не е можел да обработва метала така. Това е дело на високоразвита цивилизация. Безспорен факт.

— Не вярвам в летящи чинии — подигравателно се вторачи в него Тагарт. — Гледал съм достатъчно предавания по телевизията, слушал съм ония отрепки от караваните да твърдят, че виждали НЛО в нощното небе, докато кучетата виели и котките се катерели по стените. Пфу! Не вярвам нито на една тяхна дума.

Рип едва сдържаше нервите си.

— Това е летяща чиния, Бил — повтори той.

— Басирам се, че не е. Басирам се, че е нещо друго.

— Какво? — остро попита професор Солди.

На другия ден стигнаха до кабината. Тя се намираше в средата, в най-дебелата част. Куполът беше направен от тъмен прозрачен материал. Когато избърсаха пясъка и камъчетата, можеха да погледнат вътре. Имаше седалка и контролен пулт. Седалката беше повдигната върху подиум, така че пилотът да може да гледа през купола.

— Наистина е летяща чиния! — извика Рип и потупа Бил по гърба. — Видя ли! Сега вярваш ли?

— Направили са го комунягите, басирам се — настоя Тагарт. — Някакъв самолет.

— Да бе!

Когато престана да снима, професор Солди слезе от кораба, спусна се по склона и намери сенчесто място до джипа, където можеше да седне и да наблюдава находката.

Той замислено се взираше в облия метал, окован в камъка. След малко другите трима дойдоха при него и утолиха жаждата си с вода от термоса.

— Не е имало такова откритие още от Розетския камък — промълви ученият. — Това ще направи революция в археологията. Всичките ни хипотези за произхода на човека са грешни.

— Вие ще се прочуете, професоре — рече Бил Тагарт.

Солди го стрелна с поглед, но разбра, че това не е подигравка.

— Не трябва ли да направим снимки или нещо подобно? — попита го Рип. — Нещо, което ще докаже, че сме го намерили в скалата?

— Нали имаме видеозапис — напомни Тагарт.

— Ако наистина е космически кораб, трябва да е бил направен на друга планета — замислено каза Солди. — След като го проучим, няма да има съмнение в това. Не е особено важно нито къде, нито как е бил открит. — Той стисна главата си с ръце. — Не мога да повярвам, че го казвам аз — професор по археология. Обаче е вярно. От петдесет години ни заливат снимки на НЛО, повечето фалшиви. Обектът трябва да говори сам за себе си, иначе няма да са достатъчни и всичките снимки на света.

— Тогава какво да правим? — попита Дъч.

— Какво да правим ли? — озадачи се археологът.

Рип посочи летящата чиния.

— Да продължим ли да копаем? Докато я разкрием напълно?

— О, божичко, да! Преди да съобщим на света, трябва да знаем какво сме намерили — дали е непокътната, дали е повредена.

— Аз искам да знам дали можем да влезем вътре — заяви младежът.

— Аз пък не съм се побъркал и все още не вярвам в летящи чинии — не се отказваше Бил Тагарт.

— Космически кораб — промълви Солди. — Никой няма да ни повярва. Абсолютно никой. — Грешеше, ала още не го знаеше. Той въздъхна. — Когато новината стигне до вестниците, целият университет ще ми се смее.

— Може би трябва да го запазим в тайна — предложи Рип Кантрел. — За да не ни се смеят, когато го съобщим. — Той вдигна поглед към слънцето и прецени височината му над хоризонта. — Имаме още три-четири часа светлина, но е адски горещо, а ни остават само шест-седем литра бензин за компресора. Мисля, че в лагера имаме още четирийсет.

— Аз трябва да се върна на разкопките — рече професорът. — Да си взема дрехи и четка за зъби. Там имаме четири двайсетлитрови туби бензин. Както върви дотук, предполагам, че ще ни трябват още два дни да разкрием напълно това нещо.

— Ако си съгласен, Дъч, аз ще закарам професора до неговия лагер и ще го върна обратно — ентусиазирано предложи Рип.

— Разбира се, малкия, разбира се.

— Донеси и малко храна, малкия — мрачно извика Бил. — И гледай да не я изплюскаш по пътя.