Стивън Кунц - Летяща чиния

— Има му нещо — заяви Тагарт. — Нормалните хора не плюскат така.

Преди да си легне Рип Кантрел се отдалечи на няколко метра от огъня и седна на земята. Тъй като в пустинята нямаше смог, който да затъмнява нощното небе като в големите градове в умерения пояс, звездите сияеха — милиони диаманти, искрящи по черното кадифе на вселената. Само в тази пустиня Рип бе виждал небето с толкова величествена яснота.

Споменът за това небе, по което нехайно се простираше Млечния път — ето какво щеше да отнесе в колежа наесен.

Милиарди галактики, всяка с милиарди звезди.

Както всяка вечер през това лято, Рип се отпусна по гръб на пясъка, чиято топлина приятно контрастираше на бързо изстиващия пустинен въздух. Проснат с разперени ръце и крака, той се чувстваше почти свободен от планетата, сякаш се носеше в космоса.

Вниманието му привлече метеоритен дъжд, десетки нишки, стрелкащи се под еднакъв ъгъл по осеяното със звезди небе.

Какво бе скрито в онази пясъчникова скала?

Той си обеща да открие.

— Виждаш ли, Бил? Не се майтапех. В самата скала е. И не е набито вътре. Това е истинска скала, не е бетон или някакъв изкуствен агрегат.

— Хммм. — Бил Тагарт внимателно разглеждаше камъка. Слънцето беше изгряло преди по-малко от час и се отразяваше от метала под ъгъл.

Когато Тагарт се изправи, Рип зае стабилна поза, здраво хвана чука и започна да удря.

С всеки удар откъртваше парченца пясъчник. Когато се умори, опря чука на скалата и избърса чело. Нямаше никаква влажност, ала въздухът бе горещ. Температурата вече минаваше трийсет градуса. Зноят сякаш направо изсмукваше влагата от тялото.

Дъч разчисти парченцата с пръсти.

— Е, по метала няма нито вдлъбнатинка. Но успя да разкриеш още няколко сантиметра.

— Какво е това, по дяволите? — възкликна Тагарт.

— Нещо метално, направено от човек преди да се образува тая скала — отвърна Рип.

— И какво би могло да бъде?

— Не знам — призна младежът. — Дъч, ти от бая години обикаляш тия пустини. Какво мислиш?

Хааген не отговори веднага.

— Каква е прогнозата за времето?

— Ясно и слънчево, както обикновено. — Рип всяка сутрин проверяваше прогнозата от сателита. — Не се очертава нито облаче.

— Изпреварили сме графика с един-два дни. Какво ще кажете днес да си починем, да отидем на археологическите разкопки и да се запознаем със съседите? Те може би ще ни дадат назаем компресор и пневматичен чук, ако имат.

— Да! — извика Рип и захвърли чука на пясъка до джипа.

— Компресор ли? — учуди се Тагарт. — Мислех, че археолозите копаят само със зъболекарски инструменти и четки.

— Можем да ги попитаме — отвърна Дъч и намръщено подритна стърчащия от скалата метал. Не му бе там мястото и това го ядосваше. Жабите не летят, кучетата не говорят и в пясъчниковите скали няма метал.

Бил широко се усмихна.

— Може на разкопките най-после да ни нахранят като хората.

— Може даже да се запознаем с момичета — засмя се Рип. — Вас двамата дъртаци това не ви интересува, обаче аз още съм млад.

На археологическите разкопки нямаше момичета на възрастта на Рип. Всъщност единствените две жени, които се мяркаха наоколо, бяха поне петдесетгодишни и сигурно тежаха десетина килограма повече от него. Докато се приближаваха към палатката, Тагарт майтапеше хлапето с този факт.

— Какво копаят тия хора? — попита Рип, за да промени „женската“ тема.

— Стари неща — отвърна Тагарт. — Колкото по-стари, толкова по-добре.

Разкопките ръководеше доктор Ханс Солди, професор в известен университет. Той се ръкува с гостите и със скептично изражение изслуша обяснението на Дъч защо им трябва пневматичен чук.

— Имаме един за особено тежко копане — заяви Солди. — Обаче честно ми кажете за какво ви е.

— Диаманти, професоре — пошегува се Рип. — Намерихме рудниците на цар Соломон. Ще ги изкопаем, ще откраднем колкото можем да носим и ще се чупим.

Солди не му обърна внимание.

— Не е възможно в скалата да има метал — отсече той, като гледаше Хааген и Тагарт.

— Обаче е там — тихо настоя Дъч. — Онзи, дето го е поставил, не е знаел, че е невъзможно.

— Ще ви дам компресор и чук, ако се закълнете, че няма да унищожите археологически обект.

— Заклевам се — светкавично се отзова Рип. — Честен кръст!

— Другите?

Дъч Хааген извади лулата си и бавно я натъпка с тютюн.

— Не знам какво сме открили, професоре. Знаете ли, защо не ни дадете техниката и не дойдете с нас? Така ще можете да разгледате. Довечера преди мръкване ще ви докараме обратно.