Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

— Получаваш хиляда и двеста паунда — обади се Малзън. Две щраквания в отговор.

— Добре — изкоментира Флап стиковането, без за миг да отклонява лъча на фенера си.

След като приключи с прехвърлянето, Джейк се оттегли назад и се престрои отляво на Малзън, докато той прибираше дрога си. Малзън се обади на диспечера по зареждането, намали режима на двигателите и се отправи за кацане.

Сега вече Джейк и Флап бяха Тексако. Не след дълго два Ф-4 се приближиха за по тон, след което отново изчезнаха в безкрайната тъма.

Джейк се качи на високата орбита, на 20 000 фута, установи скоростта на 220 възела и включи автопилота. Кръг след кръг. Флап извади някакъв роман и си нагласи страничната лампа. Джейк разхлаби маската си от едната страна и я остави да виси.

— Виждаш ли лицата на тези, които убиваш? — попита Джейк. Въртяха се вече повече от половин час.

— Какво имаш предвид?

Джейк се замисли, преди да продължи:

— Миналия декември ме свалиха. Над Лаос. Трябваше да застрелям трима, преди да ни вдигнат. Опитваха се да ни очистят — мен и навигатора ми — и единият ме уцели. От там ми е този белег на слепоочието.

— А-ха.

— Трябваше да го направя, иначе те щяха да ни убият. И все пак от време на време ги сънувам. Събуждам се и се чувствам много зле.

Флап мълчеше.

— Пусках бомби цели две плавания. Сигурно съм избил доста хора. Е, повечето време бомбардирахме предполагаеми транспортни паркове, неща от този род — сигурно съм изтребил доста мравки и влечуги и съм направил тонове клечки за зъби — така им викахме на тези полети: правене на клечки за зъби. Но от време на време се случваше по някоя свястна задача. Стабилни цели, не само дървета и кални пътеки в джунглата.

— Да.

— Накрая здраво обработвахме Севера, всичките лайна, дето на Джонсън и Макнамара не им стискаше или не се бяха сетили да бомбардират шест години преди това.

— Съгласен — шибана работа.

— На един полет за поддръжка очистих четирийсет и седем. Така ми казаха. Четирийсет и седем. Това ме тормозеше малко, но никога не съм ги сънувал. Четирийсет и седем с една серия... Все едно, че си го прочел във вестника или в историческа книга... сега ми изглежда нереално. Но тия тримата и сега ми се явяват.

— И аз понякога сънувам лица.

Под тях се стелеше плътна облачна пелена. Месецът беше размазан и не се виждаха много звезди. Светлината се процеждаше през тънкия като тензух слой цируси.

— Чудя се дали това ще спре някога? Дали ще отшумят или нещо такова?

— Не знам.

— Някак си не е точно, загубихме петдесет и осем хиляди американци, избихме толкова виетнамци и за какво?

Флап не отговори.

— Това ме тормози. Лицата. Студената пот. Трябваше да го направя. Но, по дяволите...

Искаше да забрави миналото, абсолютно всичко. Настоящето беше о’кей — летенето, корабът, момчетата. Но бъдещето го очакваше там някъде, неясно, неопределено. Той посягаше към нещо, което стоеше на пътя в неизвестността. Не знаеше какво точно. Но беше готов за него.

Под облаците валеше. На пет хиляди фута видимостта беше две-три мили и новият танкер ги намери трудно, независимо че диспечерът го векторираше. Беше от нощите, когато нещата не вървяха. Щом застана до тях, Джейк се плъзна зад него, огледа дрога и се приготви. Уцели го с малко педал и започна да натиска.

Нищо. Зелената лампа над тръбопровода не светна.

— Върви ли? — попита Флап другия екипаж.

— Не.

— Оттеглете се, за да го върнем в изходно и да опитаме пак.

Джейк дръпна ръчките на милиметър и остави самолета си да се отдалечи. Кошницата се отдели от сондата и той мина вдясно. Флап се обади на другите да приберат дрога. Те навиха маркуча до край и после отново го спуснаха.

Този път Джейк не успя от първия път. Стабилизира самолета и опита отново. Уцели.

— Пак не тече.

— Зарядка, тук 522. Кисели сме.

— Разбрано, 522. Изхвърляйте товара. Курс две две нула. Снижение до едно точка две.

— 522, прието. Две две нула, снижавам едно точка две.

— Тексако, за вас курс две нула нула, снижение едно точка две.

Джейк зави наляво, другият танкер — надясно. От дренажите на крилата му вече течеше гориво. Деветте тона керосин отиваха на вятъра. Жалко, но нямаше какво да се направи.

Джейк изправи в зададения курс и чукна въздушните спирачки. Носът тръгна надолу. Щом установи снижението, той погледна надясно към другия А-6. Вече едва се виждаше от дъжда. Погледът му се върна в кабината и той се концентрира върху приборите.