Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

В най-тясната си част протокът наподобяваше водна магистрала, със земя по целия хоризонт. Фарватерът бе натоварен от танкери и търговски кораби, а наоколо бе пълно с рибарски лодки. Във всеки един момент се виждаха поне дузина големи кораби.

Както винаги, когато се преодоляваше подобна теснина, полетната палуба и надстройката бяха изпълнени от „туристи“. Джейк Графтън, разбира се, бе сред тях — на носа. Огромният кораб бе изцяло зад него и това го караше да се чувства като волна птица на шейсет фута от водата, в схватка с вятъра от двайсет възела.

Джейк гледаше непрекъснатия поток от кораби и се чудеше. Беше изпълнявал достатъчно разузнавателни полети над морета и океани и знаеше колко празна е на практика водната шир. Често им се бе случвало с Флап да летят по два часа, без да видят нито един съд, само празно небе и океан. А тук корабите браздяха кафявата вода като камиони по междущатска магистрала.

Преди стотина години тези води са били дом на платноходите. Седнал така на носа, с множеството от кораби и лодки пред себе си, Джейк се замисли за онези времена — романтиката често не го оставяше на мира. Клиперите, на път за Китай, напускали Англия и пристанищата по източното крайбрежие на Щатите и се отправяли към нос Добра надежда. Там за пръв път се приближавали достатъчно до сушата, за да могат моряците да зърнат Африка, но само при хубаво време. След това прекосявали Индийския океан и навлизали в този проток — първата среща с бряг от напускането на Англия или Америка. След месеци плаване и непосилен труд на кораба, опъване и свиване на платна; всяко излизане на офицер със сектанта денем или нощем — нова надежда; намирането на този проток след половин обиколка на земното кълбо е било нещо велико, нещо, с което всеки се е гордял и е помнил до края на дните си. До екзотичен Китай оставало още много път, но вероятно моряците са виждали джонките за пръв път тук — тези плоскодънни китайски съдове, които са прекарвали товарите по Ориента. Тук е била допирната точка на два свята.

Джейк заразглежда танкерите и другите съдове с нов интерес. Може би трябва да се поинтересува как се вади капитанско свидетелство, да помисли за търговския флот, след като се уволни. Да, не беше лошо като идея.

Влажният вятър го рошеше, миризмата на брега изпълваше ноздрите му и докато групата преминаваше този тесен вододел между двата велики океана, той се замисли колко необятна бе Земята, колко разнообразен бе човешкият мир, колко много истини съществуваха. Американският флот бе част от всичко това, разбира се, но само една нищожна част. Твърде дълго се бе ограничавал. Необходимо бе да протегне ръка, да докосне света.

Не след дълго на хоризонта се показа Индийският океан. Летенето там отиваше в по-горен клас, без удобството на запасните летища. Корабът щеше да плава на стотици мили от брега и когато на самолета останеше полагаемото за кацане гориво, никой нямаше да може да достигне „сухото“. Трябваше да се прибере на борда. Танкерът винаги щеше да е под ръка, за да добави от ценната течност за още някой друг заход, но присъствието му не променяше нещата — всеки пилот трябваше или да успее да кацне, или да се катапултира над океана.

В палубната авиация нещата никога не ставаха по-лесни. Предизвикателството се състоеше в придобиването и съхраняването на адекватни умения. В тази война без куршуми залогът все пак бе човешкият живот. В борбата със стихиите, шанса и съдбата пилотите можеха да разчитат само на собствения си опит и познания. Някои щяха да загубят. На Джейк му бе пределно ясно. Нали и той можеше да е от тях.

Мисълта за това го накара да поеме дълбоко и с наслада от влажния морски въздух, докато стоеше на носа.

Да, човек никога не може да бъде сигурен.

Е, той ще даде всичко от себе си. Не му оставаше друго. Господ държи заровете. Той ще ги хвърля.

Една нощ, когато Джейк беше дежурен по ескадрила, в стаята за инструктаж влезе старши лейтенант Дъг Харисън. Връщаше се от полет и след като даде на Джейк полетното си време и батерията от аварийната си радиостанция, се пльосна в креслото на шкипера. Джейк нанесе времето му в графика. Едва след това се загледа по-внимателно в пилота, за който това бе първото плаване. Беше пребледнял, лицето му бе мокро от пот.

— Тежък полет, а?

Харисън наведе очи и почна да разтрива слепоочията си:

— Не... Имаш ли една цигара?

— Разбира се. — Джейк му подаде и се присегна с огънчето. Харисън пое три-четири пъти, извади цигарата от устата си и каза тихо: