Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

— Късмет си извадил, че си успял да се отскубнеш от дяволската ѝ прегръдка.

— Никога досега не съм и помислял, че по Земята се разхождат жени като тази. Просто австралийците са най-великата нация на планетата и точка. Тия жени, дето ги отглеждат там, са най-голямата тайна на нашето време.

Джейк кимна замислено и сви десния си юмрук. Беше леко подут и го болеше.

— Напускам Флота и се преселвам на юг. Само ще се обадя да ми препращат броевете на „Уолстрийт Джърнъл“ там. Дано погледът ми никога вече не срещне студеното, синьо сияние на Полярницата. За теб, господин Долар, е само Южният кръст. Отивам в Австралия да проверя дали мога да умра от чукане, преди да съм навършил четирийсет.

След като изрече този обет, Риъл Маккой се обърна настрана и намести възглавницата. Джейк погледна часовника си. Първото леко похъркване дойде шейсет и седем секунди по-късно.

Възможно ли е и жените да са расистки? Е, Флап със сигурност знаеше. Щом казва, че и трите стюардеси са с предразсъдъци, сигурно е така. А Нел?

Ами ти, Джейк? Ти какъв си?

Ех, струва ли си да се губи цяла сутрин в пристанище за подобни глупави размишления? Той разгъна масичката и започна да пише писмо на родителите си.

Матросите излизаха в отпуск обикновено с десантен катер — правоъгълен съд с плоско дъно, който вместо нос имаше рампа. Тя се спускаше и десантчиците се изсипваха във водата. Джейк обичаше да се прибира с катера от отпуск. Тази вечер обаче той бе облечен в спортно сако с вратовръзка и не желаеше да си развали тоалета със солени пръски. Отправи се към офицерския транспорт до втори асансьор. Долу чакаха капитанския катер и адмиралската баржа. След десетина минути той вече се спускаше по стълбата към понтона, за да се качи на катера.

Джейк познаваше дежурния офицер — младши лейтенант от изтребителите — и го помоли да остане при рулевия, на миниатюрния мостик. Разрешиха му с кимване и усмивка. Останалите офицери се настаняваха в предната и задната каюта.

Самолетоносачът приличаше на надвесена скала, докато матросите прибираха въжетата. Катерът се отдалечи от борда и след широк завой се отправи към военния кей.

Морето бе спокойно, омазнената повърхност едва се поклащаше. Залязващото слънце багреше водата между корабите в червено, придавайки ѝ вид на разредена кръв.

Рейдът бе задръстен от кораби — океански, крайбрежни, танкери. Всичките седяха на котва, неподвижни. Тук-там сновяха баржи, но само няколко. Приличаха на статуи в езерото на някой парк.

По корабите се виждаха много хора. Някои седяха под платнени сенници на кърмата, други готвеха на скари, трети просто пушеха и си приказваха сред купищата товар и корабно снаряжение. Почти всички бяха мъже, но на един руски кораб Джейк видя три здравенячки с рокли до под колената.

— Красива вечер — отбеляза лейтенантът. Джейк се съгласи.

Да, още една прекрасна вечер, подобаващ завършек на ден, в който просто е чудесно да си жив. Същината много лесно се забравяше понякога — фактът, че най-важно бе да оцелееш, да живееш ден след ден с темп, който Господ ти е отредил, лесно убягваше.

Джейк лесно успяваше да заживее друг живот в мислите си. Отдавна не му се бе случвало, но сега, докато катерът криволичеше между закотвените кораби, той се видя на кърмата, с цигара в уста, как бърбори с някого и гледа потъващото зад хоризонта слънце. Сигурно бе много хубаво да плаваш и да прекарваш тихите вечери на рейда сред приятели. Бих могъл да живея така, реши той.

Може би в следващия ми живот.

„Интерконтинентал“ беше огромен, модерен хотел, построен на малък хълм. Рецепцията беше като пещера, висока шест-седем етажа. Величествени дървета в саксии разнообразяваха многото мраморни нива. На средата, на площадка, се издигаше барът, с удобни меки кресла. Всички детайли от плюш и полиестер бяха в бургундско червено.

Джейк се настани в кресло на бара и погледна нагоре. Можеше да ти се завие свят от редовете балкони, които се сближаваха, за да се слеят в едно на тавана. Тропически растения висяха в кошници от всеки балкон и преобладаващият цвят бе зелено. Тъмнозелено, защото горе светлината бе оскъдна.

— Малко непонятно, а?

Той премести поглед от зеления купол върху младата жена, която се приближаваше. Усмихна се:

— Да.

— Архитектът по вътрешното оформление сигурно е почнал да се вдетинява. — Тя се отпусна в креслото срещу него. До тях веднага зависна келнер.

— Нещо за пиене? — попита я джентълменски Джейк.