Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

— Хайде, любими, кажи всичко на кака Нел.

Джейк Графтън се усмихна. Широко.

— Как така свястно момиче като теб още не е омъжено?

— Истината ли искаш?

— Ако желаеш да ми я кажеш.

— Истината е, че не харесвах тези, които ми предлагаха, а от тези, които харесвах, никой не ми предложи. Става въпрос за женитба. Обикновено сред желанията им бракът бе на последно място.

— Това звучи доста правдоподобно.

— Това е, патенце.

Музиката се носеше над поляната едва-едва доловима. Тя беше пред него, на стената. Инстинктивно той се приближи и тя сложи ръка на рамото му. Главите им се докоснаха.

Не след дълго вече се целуваха. Тя имаше хубави, пълни устни, почти като на Кали. Разбира се, Кали беше...

Сърцето му щеше да изскочи, когато се разделиха за глътка въздух. След няколко дълбоки вдишвания той каза:

— Има още една жена.

— Невероятно.

— Не съм женен, нито сгоден. Не поисках ръката ѝ, въпреки че желаех да го направя.

— А-ха.

— Мисля, че вече се е отказала. Не ми е писала от два месеца.

— Значи харесваш скучни жени, така ли? — промълви тя и отново докосна устните му.

Изведнъж тя се оказа в прегръдките му. Телата им се сляха в едно. Този път, когато устните им се разделиха, тя едва успя да си поеме дъх.

— Ох-ох. Проклети янки. Всичките сте като сексуални маниаци, държани на верига.

Тя се освободи от него.

— С това моят самарянски принос за днес приключва. Успях да прелея малко надежда на още един отблъснат, копнеещ за любов пилот. Сега мисля, че е време тази шейла 35 35 Шейла — шеговит жаргон за австралийка — бел. прев. да се отправя към своето малко самотно легло. Утре летя, ако не си забравил.

— Нали се връщаш в Сингапур след два дни?

— Да.

— В кой хотел си? Може би ще ми позволиш да те поканя на вечеря?

— „Интерконтинентал“.

— Ще те придружа.

— Не, остани тук, моряко. Стига ми за тази вечер. Погледна ли те още веднъж на светло, сигурно ще те повлека към малкото ми самотно легло, за да се отдадем на спорта през нощта. Не мога да си позволя това, при положение, че сърцето ти принадлежи на онази скучна девойка, нали?

След тези думи тя се отдалечи, прекоси поляната и се скри в тълпата.

Джейк Графтън се облегна на стената и запали цигара. Ръцете му леко потреперваха.

Не знаеше какво да си мисли, затова се отказа от всякакви мисловни процеси. Вдишваше дълбоко уханието на скосената трева и чакаше пулсът му да се успокои.

Мина повече от половин час, преди Джейк да се върне в залата. Трима почерпени австралийци се бяха подпрели на пианото и наблюдаваха как Флап танцува с трите стюардеси, които бяха останали. Ле Бо ги бе строил в редица и ги учеше на стъпките на нов танц под звуците на японската машина. Всички останали се бяха разотишли, включително Риъл Маккой. За повечето от тях следващият ден бе обикновен работен ден.

Джейк реши, че още една бира, за довиждане, няма да навреди, извади бутилка от ледената вода на ваната и се отправи към тайфата до пианото.

— Здрасти, друже.

— Как сте?

— Страхотно.

— Чудесно стана, че ни поканихте на вашата запивка. Дойде ни екстра след четирийсет и пет дни в открито море.

— Просто не знам как се оправяте.

— С молитви — отговори Джейк и всички се засмяха.

Най-големият от тях бе мастит мъжага, с три-четири инча по-висок от Джейк и поне с четирийсет паунда по-тежък. Туловището му, до голяма степен, се състоеше от ръчища, рамена и гръден кош. До този момент не бе казал нищо, но сега кимна към Флап:

— Не може ли скапаният ти негър да избере нещо, за да поемем останалите две?

Джейк Графтън внимателно остави бирата си на пианото. Май му ставаше навик — последният път за наказание го бяха пратили в Морската пехота.

Къде ли ще ме пратят този път?

— Какво каза?

— Казах: не може ли скапаният ти негър...

Джейк замахна с дясната си ръка за кроше, но свирна озито 36 36 Ози, Aussie — жаргон за австралиец сред английско говорещите — бел. прев. с левачката по носа. Това за момент го изкара от равновесие и когато дясното кроше се стовари на брадата му, подплатено с цялата тежест на Джейк, със звук като от касапски сатър, озито се просна като талпа по гръб и не мръдна повече.

— Добър удар, друже, но не трябваше — започна да казва този, който седеше отляво, когато юмрукът на Джейк се стовари отстрани на главата му. Той понесе стоически удара и отвърна с дясно кроше. Джейк не успя да избегне атаката.

Пред очите му светнаха звезди. Той тръгна напред, раздавайки яростно удари наляво и надясно. Някои намираха целта, други — не. Това беше урок, който бе усвоил още на училищния двор — напред, с дъжд от удари. Повечето от момчетата не обичаха да се бият и отстъпвайки, рано или късно се оттегляха.