Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

Ох, Морг! Да можеше отново да си тук. Просто да споделиш още някой миг от живота си с мен. Няма да си губим времето като тогава. Ако можеше...

Толкова от тези момчета бяха мъртви. А той вече забравяше. За него беше предателство. Да, животът продължава, но все пак... Единственото, което всеки оставя след себе си, е споменът в хората. Докато споменът за него съществува, човек не може истински да умре. Но ако живите забравят бързо, той изчезва завинаги.

— ... трябва да си купим някакви сувенири — казваше Риъл Маккой. — Нашите в къщи биха се зарадвали...

Джейк допи коктейла си и стана. Хвърли няколко сингапурски долара на масата — пари, които бе взел от валутната каса на борда.

— Ще се видим по-късно.

— Къде отиваш?

Връщаше се на кораба, но не искаше да им го казва.

— О, не знам. Просто ще се разхождам. Ще се видим после.

Като излезе на улицата, той пъхна ръце в джобовете си и се отправи към пристана. Вървеше, без да вижда, тълпата се разделяше пред него и после веднага се събираше.

На следващия ден имаше осемчасово дежурство в стаята за инструктаж. Към два следобед влезе Риъл Маккой.

— Днес си късметлия, Графтън. Господ те е дарил с приятели като мен и Флап. Сериозно.

— Знам — сухо му отвърна Джейк.

— Срещнахме едни британци. Страхотни пичове. Още се чудя как сме успели да ги изритаме от старите Щати.

— Военно чудо.

— Тия са симпатяги.

— Сигурно.

— Поканиха ни на купон тази вечер в Чанги. Купон! Заклеха се, че ще има австралийки! Стюардеси от Куонтъс. Представяш ли си? — Той продължи, без да даде възможност на Джейк да се включи. — Кога се освобождаваш?

— Ами след два часа.

Риъл погледна часовника си.

— Ще те изчакам. Флап взима следващия катер, но аз ще те изчакам. Обясниха ми как да стигна. Хващаме едно такси и се понасяме към купона. Може би, просто може би ще получим чудесната възможност да понамалим бройката на белите жени. Ех, момче!

Маккой си тръгна с бодра крачка по пътеката между огромните кресла, покрай 16-милиметровия прожекционен апарат и излезе.

Джейк се облегна назад и отново отвори писмото от родителите си. За последен път пощата бе пристигнала преди две седмици с товарния полет от Куби Пойнт. Тази сутрин отново раздаваха писма — за него имаше само едно — от майка му. Тя го беше подписала „мама и татко“, но от баща му нямаше нито дума. От Кали Маккензи — нищо.

Сигурно така бе по-добре. Прекрасна връзка, но сега всичко бе свършило. Тя живееше в един свят, той — в друг, коренно различен. Вероятно там, в Чикаго, всичко бе наред. Ходеше на лекции, излизаше с някое дългокосо хипи, което се захласва по френски романи. Какво пък се сети за френските романи?

Но страшно му се искаше да получи писмо от нея. Дори в него да пише, че вече се среща с друг, пак беше за предпочитане пред това непонятно мълчание, мислеше си той, без напълно да си вярва.

Е, какво пък. Като повечето неща в неговия живот и тази връзка бе неуправляема. На добър път, Кали Маккензи, на добър път.

В тропиците се стъмва бързо. Сумракът е почти мигновена смяна на деня с нощта. Джейк, Флап и Риъл току-що бяха слезли от таксито пред Чанги, когато стана смяната. Малките фенерчета над портала безстрашно запримигваха на фона на могъщата тъмнина.

Британците и австралийците не бяха забравили за поканата си от предния следобед. Те представиха американците, но единствен Флап закова вниманието на дамите. Не след дълго всичките пет се събраха около него.

— Австралийците не са свикнали да виждат черни с панталони — прошепна Флап на Джейк. — Тия стюардеси не след дълго ще преодолеят изненадата си и ще можем да дръпнем две настрана.

Джейк не беше много сигурен в това. Домакините започваха да поглеждат тълпата около Флап с леко неодобрение, нищо сериозно, но Джейк мислеше, че усеща нещо.

— Хей, друже, какво ще кажеш за по една бира? — Австралиецът, който се обади, вече подаваше две студени бутилки „Фостьрс“.

— Благодаря. Доста тежка ви е службата тук.

— При всички положения. По-добре от пустинята в къщи, по-добре е от гадната ви войничка във Виетнам. Е, с изключение на Сайгон, разбира се. Тук си е малък рай.

— Какво да правим, друга война наоколо нямаше — отговори Риъл и надигна бутилката. Джейк направи същото.

Две бири по-късно, Джейк седеше на една маса в ъгъла с двама австралийци и слушаше техните виетнамски патила, когато една от стюардесите се приближи.

— Може ли да седна при вас, момчета?