Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

Джейк отиде при Флап на кърмата и двамата продължиха да наблюдават шоуто, докато чистеха греста с хартиени салфетки и споделяха премеждията си. Той забеляза, че корабът не се движи. Лежеше на дрейф и леко се поклащаше насред почти гладкото море. Наоколо ескортите, на разстояние от една до три мили, също стояха неподвижни. На всеки кораб имаше подобна церемония.

Джейк хвърли последен поглед на морето, небето и веселата тълпа, която продължаваше да се забавлява, и се отправи надолу, към душовете.

— Свалянето ми беше наистина гадна работа — разказваше Флап на Джейк. Изпълняваха разузнавателен полет по южното крайбрежие на Ява — трябваше да снимат всички кораби, които откриеха. От дясната им страна беше островът — планинските му върхове бяха скрити под пухкави облаци, а отляво — безкрайното синьо море. Току-що бяха направили три-четири снимки от 500 фута на малък крайбрежен съд, който се бореше с вълните, и сега отново летяха на 3000, с 300 възела. Ставаше дума за Виетнам.

Тази темата не можеше да им убегне, защото и двамата бяха сваляни през войната. Но нито единият, нито другият обичаше да приказва за това и много рядко разговаряха за Виетнам. Войната обикновено се споменаваше само във връзка с нещо друго. Днес обаче в кабината сред тропическото небе можеше да се говори спокойно.

— Беше най-обикновена задача, ден като всеки друг. Жълтите добре се бяха приготвили — удариха ни изведнъж. Цяла сутрин преди това не видях нито един изстрел. Гууз бе убит моментално — един снаряд му откъсна главата, левият двигател получи попадения и лявото крило се запали. Всичко стана за време, колкото да щракнеш с пръсти.

— Какво правехте?

— Бомбардиране от пикиране до границата с Лаос. Бяхме номер две в двойка. Работехме с един от „пироните“. — Пирон беше кодовото име на диспечерите на предната линия, които обикновено летяха на малък витлов самолет.

— Изпълнявахме втори заход. Знам, че не трябваше да повтаряме, но ДПЛ-ът не бе видял нищо опасно наоколо, а и по време на първия всичко бе наред. И бам! Направиха ни на решето по време на пикирането. Аз сграбчих лоста, освободих бомбите и го опънах, но левият двигател се държеше странно, лявото крило беше като шибана горелка, а парчетата от Гууз бяха из цялата кабина, включително и по мен. Струята бучеше невъобразимо — фанарът от неговата страна го нямаше. Казвам ти, шибана работа. Отдалечих се малко от целта, погледах как крилото гори, казах „сбогом“ на Гууз и се гръмнах.

— Колко време изчака, преди да се катапултираш?

— На мен ми се стори повече от час, но водачът по-късно ми каза, че е било около минута. През цялото време ми крещеше да катапултирам, защото виждал пожара. Бяхме на шест хиляди фута, затова исках да избягам малко от жълтите, пък и трябваше да намаля скоростта, за да не се контузя при катапултирането. Толкова шумно бе в кабината, че въобще не чувах радиото.

Джейк си спомни своето катапултиране — през нощта над Лаос. Само при мисълта го обляха топли вълни. Не каза нищо.

— Когато се приземих — продължи Флап, — извадих малкото радио и почнах да приказвам. Бях проверил батерията в това малко съкровище, преди да излетя, но едва чувах „Пирона“. Скрих се така, че да мога да виждам парашута. Но спасителната акция се провали. Жълтурите не спираха зенитките си, а беше следобед и почна да се стъмва. Много по-късно разбрах, че пилотът на спасителния въртолет го треснало шубето и казал, че има проблем с двигателя или нещо такова. Така или иначе въобще не се появи. Стъмни се, заваля и аз реших да се спасявам поединично.

— Как се чувстваше?

— Е, за Гууз ми беше страшно мъчно. Готин беше, разбираш ли?

— Ти как се чувстваше?

— Все едно, че никога не съм напускал разузнавателния взвод. Поне екземата не ме тормозеше. Освободих се от всички ненужни боклуци от спасителния комплект и реших да направя засада. Най-много имах нужда от автомат. Единственото оръжие, което имах, бяха пистолетът и ножът.

— Не си ли помисли, че могат да те хванат?

— Невъзможно, човече. Сигурен бях, че няма да успеят. Освен ако не ме раняха или нещо такова. Изкарах там десет дни и от време на време някои ме приближаваха на по-малко от шест фута, но никой не ме видя.

— И после какво?

— После ли? Ами първо намерих един с автомат и му го взех, храната — също. Топка ориз с много пясък. Трябва доста да се напънеш, за да ядеш такова нещо.

— А-ха.

— Всеки ден се обаждах на аварийната честота, когато нямаше жълти наблизо. Трябваше да икономисвам батериите. Вдигнаха ме на десетия ден. И добре стана, защото екземата почваше да ме тормози.