Независимо че е една от най-оживените точки на земята, Сингапур няма пристанище. Рейдът винаги е пълен с кораби на котва, с изключение на редките случаи, когато приближава тайфун. Има само няколко кея, които могат да приемат океански кораб, затова основната част от товарите се пренася от и до корабите с малки баржи. Огромният брой малки съдове, които сноват между кораби от всички краища на света, прави Сингапур уникален.
Като всеки подобен пристанищен град Сингапур е същинска палитра от раси. Човешката смес се състои основно от малайци, китайци, тайландци, индуси, араби и филипинци. Малко японци — за подправка, и, разбира се — бели. Най-много са британците, защото Сингапур е бил една от цитаделите на Империята, над която слънцето никога не залязвало; но има и бели от повечето европейски страни, Австралия, Нова Зеландия и, разбира се — Америка.
Всеки, който си е мислил, че неговата родина и нация са в зенита на цивилизацията, остава дълбоко изненадан. Пулсиращият, космополитен Сингапур е като водовъртеж, където различните аспекти на сътвореното от човека се смесват и завъртат бясно, за да се появи нещо ново.
За радост на пристигащите американски моряци, британците все още държаха база там — Чанги, и я споделяха със здравеняците от Австралия, които естествено се придружаваха от своите австралийки. Тези високи гъвкави създания с позлатени от слънцето мускулести бедра и изключително бели зъби, които се показваха във всяка усмивка, придаваха завършен вид на картината. Австралийките бяха гордостта на Сингапур. Човек се сблъскваше с тях навсякъде — в „Рафълз“, най-стария хотел в града с вентилатори по таваните, ратанови мебели и старчета в бели костюми и джин в ръцете. В салоните и ресторантите на новите стилни хотели, по базарите и търговските центрове. Те се разхождаха по булевардите и се пазаряха за сапфири и опали с дребнички китайки, облечени в широки панталони. Бяха навсякъде — млади, копнеещи за живот, център на внимание. Многоцветните им тропически рокли контрастираха с безличните панталони и белите ризи, които сингапурците толкова обичаха да носят. Бяха като пойни птички сред ята от лястовици.
— Ако Куонтъс 34 34 Австралийската национална авиокомпания — бел. прев.
не ги доставяше, сигурно ООН щеше да се погрижи за това като жест към останалата част от човечеството.
Флап Ле Бо, както винаги, се изказа компетентно, докато наблюдаваше мнозинството пред „Рафълз“ с Джейк Графтън и Риъл Маккой.
— Мисля, че вече съм влюбен — уведоми Маккой спътниците си, — искам една от тези до живот.
Бяха слезли от катера с отпускари преди час. Разходката предизвика страхотна жажда в тях и тримата се канеха да седнат в „Рафълз“, за да поработят по въпроса.
— След четирийсет и пет дни в открито море харесвам всички жени — каза Флап и широко се усмихна на възрастна британка, която излезе от хотела. Тя му отвърна с кокетно кимване и седна в чакащото такси.
— Е, джентълмени — каза Джейк Графтън, обръщайки се към древната сграда, — влизаме ли?
— Хайде.
Температурата вътре бе поне с десет градуса по-ниска. За това допринасяха вентилаторите, затъмненият интериор и несъмнено — витаещият британски дух. Горещината и влагата оставаха отвън, те просто не смееха да се бъркат.
Американските авиатори се настаниха на бара и си поръчаха — естествено — „сингапурски прашки“. На келнера — китаец, не му трепна окото. Той кимна и се отдалечи. Отдавна бе свикнал със странните привички на американците по отношение на алкохола.
— Имам чувството, че ако се огледам, ще видя я Хъмфри Богарт, я Сидни Грийнстрийт под някоя от палмите в саксии — изкоментира Риъл, облегна се назад и кръстоса крака.
Джейк Графтън пиеше напитката си в мълчание. Четирийсет и пет дни непрекъснато бе седял на катапулта, изпълнявал бе нощни срещи над облаците, инструментални заходи, дежурства; бе лежал на койката си и слушал въздишките на кораба дори при най-слабото клатене... за да се потопи сега в този нов свят. Не можеше да се определи като културен шок, най-малко, защото щеше да е тотално подценяване — гледките и уханията на Сингапур бяха прекалено голям товар за сетивата на един млад мъж от плаващ манастир. Той седеше и се опитваше да възприеме различната среда, да нагласи своята сравнителна система. И друг път бе спирал тук, по време на едно от плаванията до Виетнам. Той се опита да възстанови детайли от това посещение, но спомените бяха неясни и размити сцени. Бе седял тук, в тази стая, с Моргьн Макфърсън... на коя ли маса беше? Не си спомняше. Усмихнатото лице на Моргьн се бе запаметило, но стаята... Само двамата ли бяха?
Читать дальше