Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

— И колко жълти очисти?

— Знам със сигурност за дузина.

— Знаеш?

— Да. През цялото време се занимавах да правя разни клопки. Може би те са ликвидирали още някой друг. Един вид компенсация за Гууз. Е, не може да се каже точно така. Но се почувствах по-добре.

— А-ха.

— Шибана война. Дяволска работа.

— Да — съгласи се Джейк и провери горивото и хронометъра. — Мисля, че трябва да обръщаме.

— О’кей — отговори Флап. — Човече, днес наистина е прекрасен ден.

— Всеки офицер стига до този момент в кариерата си — говореше подполковник Халдейн, — един ден се събуждаш и решаваш, че трябва да дадеш нещо от себе си. За пилотите това не означава да караш самолета из небето всеки ден.

Той и Джейк бяха в стаята за инструктаж. Джейк беше дежурен и седеше зад бюрото, а Халдейн — на своя стол, малко по-назад. В помещението имаше само още един офицер, който пишеше нещо до личните кутии. Халдейн говореше тихо, за да го чува само Джейк.

— Вярно е, че някои остават само за да дочакат пенсия, аз лично нямам нищо против това. И тези хора са ни нужни. Но истински ни трябват мъжете, които са готови да отдадат себе си за подобряване на Флота, които се борят за професионално и лично усъвършенстване всеки ден. Те трудно се намират, а нуждата от тях е огромна.

Джейк само кимна. Халдейн бе прочел последните секретни циркуляри и бе върнал папката обратно на Джейк малко преди да почне този монолог. Очевидно имаше предвид рапорта за напускане, но още не го бе споменал.

Халдейн продължи да размишлява на глас:

— Във всички войни преди Виетнам тези, които печелеха победата, бяха различни от тези, които са били начело, когато войната е започвала. Грант и Уилям Шермън даже не са били във войската, когато Гражданската е започнала. Фил Шеридън е бил само капитан. Айзенхауър и Джордж Патьн са били полковници в началото на Втората световна, Халзи и Нимиц — капитани. Малко странно, не смяташ ли?

Преди Джейк да успее да отговори, той продължи:

— В мирно време на върха са политиците — хора с добра реторика, умеещи да смазват бюрократичната машина. Но по време на война системата винаги се е променяла — на преден план излизат водачите. Във Виетнам политиците попречиха на този естествен ход на нещата. Тази война беше за политиците и последното нещо, с което те биха се разделили, е властта. Затова загубихме. Знаеш ли какво е смешното? Можехме да си позволим да загубим, защото залогът беше нищожен.

Някой ден ще почне война, която Америка ще трябва да спечели. Не знам кога и с кого ще се бием. Може да е догодина, след двайсет или петдесет години. Или след сто. Но война ще има. Досега винаги е било така, защото човешките същества явно не еволюират достатъчно бързо.

Въпросът е каква ще е армията ни тогава. Дали офицерският корпус ще се състои от велики чиновници и компютърни оператори, които работят за подходяща пенсия? Или тук-там ще има по някой, способен да поведе останалите към победа, като Грант, Патьн и Халзи.

Халдейн стана и оправи панталоните си.

— Интересен проблем, нали мистър Графтън?

— Да, сър.

— Качеството на хората в униформа — толкова незначително нещо. А в крайна сметка може да бъде решаващо.

Халдейн се обърна и излезе. Офицерът, който пишеше, също бе напуснал. Джейк отвори най-горното чекмедже на бюрото и подпря краката си на него.

Този Халдейн бил мечтател. Кръв, грохот, съдба... Ако си мисли, че с подобни приказки ще впечатли някого, много се лъже. Особено след тази война във Виетнам. Толкова хора се скатаха, а ветераните се оказаха просто тези, които не се усетиха навреме.

Джейк изсумтя. Достатъчно бе слушал от този възвишен боклук. Неговото време приключва с прибирането в Щатите през февруари. После да поеме някой друг.

А ако някой ден Съединените щати отидат в небитието, защото няма кой да се бие, голяма работа. Тогавашните американци ще получат точно това, което заслужават — нито повече, нито по-малко.

Какво бе казал поетът за мелницата на боговете? Че мели бавно ли?

Сингапур се намира на края на Малайския полуостров, на градус и половина северно от екватора. Този град е морският кръстопът на света. Корабите от Европа спираха тук след Суец, Червено море, Индия, Пакистан, Африка и Близкия изток, преди да навлязат в Китайско море през Малакския пролив. Корабите от Америка, Япония, Китай, Тайван, Корея и съветския Далечен изток се отбиваха тук, преди да продължат на запад. Градът-държава е достатъчно близко и за корабите от Ориента, пътуващи за Южна Африка или Южна Америка през нос Добра надежда.