Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

— Разбира се, разбира се. Ще освежиш положението. Колко време си тук този път, Нел?

— Утре съм за Бризбейн и Сидни. След два дни отново се връщам през Токио. — Нел смигна на Джейк. — Не мога да седя много време без работа.

Графтън кимна и се усмихна. Нели имаше приятна усмивка. Беше малко над среден ръст, със светла коса и динамитен тен. На всяка китка имаше по няколко златни гривни, които звънтяха при всяко движение на ръката ѝ.

— Казвам се Джейк — каза ѝ той.

— Нел Дъглас — отговори тя и си подаде ръката.

Джейк я пое. Хладна и твърда. После се огледа и видя, че австралийците са се изпарили и той и Нел са сами.

— И какво работиш за янките?

— Пилот съм.

— О, Господи. Пак пилот. Зарекла съм се да нямам нищо общо с пилоти поне за три месеца. — Тя се усмихна. Той харесваше тази усмивка и начина, по който грейваха очите ѝ.

— Я ми разкажи за това. Няма по-добър лек за страдащо сърце от добрия слушател.

— Не ми приличаш на много състрадателен.

— Не се заблуждавай от външния ми вид. Аз съм чувствителен, състрадателен, внимателен, топъл, остроумен, прекрасен. — Той сви рамене. — Е, поне част е истина. Топъл съм.

Тя се усмихна отново и цялото ѝ лице грейна. Гривните звъннаха.

— От колко време летиш в Куонтъс?

— От пет години. Баща ми има земя в Куинслънд. Един ден си казах: Нел, момичето ми, ако останеш тук още малко, някой от джакърутата ще те повлече към олтара и нищо повече няма да видиш, не че бях видяла много до този момент, повярвай ми. Подадох си документите в Куонтъс. И ето ме — обикалям земното кълбо с малкия си служебен куфар и тоалетната чантичка, сервирам уиски на японски бизнесмени, удрям шамари на пилоти, помагам на самотни войници и се чудя дали някога ще се върна в Куинслънд.

— Какво е „джакъру“?

— Вие, янките, им викате каубои.

Може да излезе нещо, помисли си Джейк, докато наблюдаваше забавното, открито и мургаво женско лице. Почувства как топлината се разлива по тялото му.

— Значи баща ти има ранчо.

— Да, отглежда овце и крави.

— И аз израснах на ферма. Баща ми държеше няколко говеда, но основно отглеждаше царевица.

— Мислил ли си да се връщаш някога? — попита Нел.

— Не знам. Никога не казвай никога. Може да се върна.

Тя му разказа за Куинслънд. Как да живееш толкова далеч означава, че външният свят е като приказка, като трептяща легенда сред жегата, прахта и гръмотевичните бури. Докато тя говореше, той се загледа в тъмнината отвъд фенерите — там, където скосената трева и кадифеният мрак се сливаха в едно. Нощта както винаги дебнеше, но тук поне бе светло.

Час по-късно някой включи радиото и момичетата поискаха да танцуват. За изненада на Джейк, Флап, чийто девиз беше „Докарай се рано“, танцуваше доста добре — бързо или бавно, фактически толкова добре, че винаги се съобразяваше с възможностите на партньорката си. Трябваше човек да го види с три-четири от мацките, за да разбере, че той почти мигновено налучкваше тяхното ниво и ги караше да правят само това, което могат. Нел отбеляза това и на него също му направи впечатление. Тя изтанцува едно бързо парче с Флап — оказа се, че също е много добра — и британците, и австралийците се загледаха. Накрая всички ръкопляскаха.

Нел се върна при Джейк и го изведе на дансинга за следващия танц.

— Не танцувам много добре — каза ѝ той.

— Това не е важно — отговори тя и се долепи до него, следвайки ритъма на нежната мелодия.

В този момент Джейк Графтън разбра, че я желае неудържимо. Пищното женско тяло до гърдите му, милувката на косите ѝ върху бузата му, лекото ухание на парфюм, който не познаваше, допира на нейните ръцете до неговите — всичко това го влудяваше, а той не се чувстваше готов.

— Отпусни се — прошепна тя. Не можеше.

Споменът за онази сутрин преди четири месеца с Кали заля мисълта му. Спомни си как слънцето ги огря, спомни си допира на чистите чаршафи, нежните ѝ милувки, зрялата твърдост на гърдите ѝ, топлата влажна плът...

— Опънал си се като дъска.

— Наистина не танцувам добре.

Тя се отдалечи на фут от него и го погледна с търсещ поглед.

— И за лъжец не ставаш.

— Работя по въпроса.

Тя го хвана за ръката и го изведе навън в тъмнината.

— Защо всички свестни са с усложнения?

— На нашата възраст трудно се намират девствени — отговори Джейк.

— От много години съм спряла да търся девствени. Искам просто мъж, който да не мисли само как да го вкара.

Тя го заведе до една стена и с подскок се качи отгоре.