Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

Атаката вървеше добре, докато третото ози, което му остана в гръб, не го сграбчи и завъртя. Преди Джейк да се усети, той получи удар по брадата, който го повали на земята.

Замаян, той се опита да стане. Когато успя да се вдигне на крака, вече бе твърде късно. Трите озита лежаха приспани на пода, а Флап Ле Бо спокойно го оглеждаше.

— И защо?

Джейк се залюля, но успя да се подпре на пианото.

— Обиждаха Елвис. Флап въздъхна:

— Май вече не сме особено желани тук. — Той хвана Джейк за ръката и го поведе към вратата.

— Дами — обърна се той към стюардесите, които ги наблюдаваха със зяпнали уста, — за нас бе изключително удоволствие. Не можете да си представите колко сладка бе за нас вашата компания.

Той им се усмихна невъзмутимо и изкара Джейк навън в нощта.

Из базата всичко бе спокойно. На портала нямаше таксита. Те махнаха на часовия и се отдалечиха пешком. Дясната ръка на Джейк и главата му пулсираха. По-важна обаче бе ръката. Той почна да я разтрива, докато вървяха.

— Все пак ще ми кажеш ли какво стана там? — попита Флап.

— Голямото дърво те нарече „негър“.

— И ти го удари заради това?

— Да. Този задник си го заслужи.

Флап Ле Бо вдигна глава и се засмя:

— По дяволите, Джейк, ти наистина си нещо.

— Беше му кофти, че ти монополизира дамите.

Флап реши, че това е уникално. Той се разтресе от смях.

— Не би ли ми казал какво ти е толкова смешно?

— На теб се смея, нещастнико. Те всички са расисти. И жените дори. Нито една не се закачи. Която и да е от тях не би си легнала с мен, дори да бях най-богатият негър в Америка с осемнайсетинчов кур. Когато се върнат в Австралия, ще разказват за голямото си приключение — как са танцували с негър. „О, Матилда, сигурно няма да повярваш, но аз дори му дадох да ме докосне.“

Джейк не знаеше какво да отговори и си замълча. След малко Флап го попита:

— Да не си си счупил ръката?

— Не знам. Сигурно не. Само съм я навехнал. Да беше видял само как повалих онзи — големия, с перфектен удар. Събрах всичко в този юмрук — точно в целта.

— Не се и помръдна повече. Бас държа, че това му е първият нокаут.

— Благодаря, че ме спаси, Кемо Сабе.

— На вашите услуги, Тонто 37 37 Кемо Сабе, Тонто — герои от филма „Седемте самураи“ — бел, прев. . Винаги. Добре че не си счупи ръката при този удар.

— Трябваше да го млатна с всичка сила. Беше с четирийсет паунда по-тежък. Ако само го бях потупал дружески по рамото, сигурно щеше да ме очисти.

— Ти си жесток човек, Графтън.

— Градинарството никога не ми е вървяло.

На сутринта сериозността на проблема се стовари върху него с пълна сила. Нел Дъглас беше чудесно момиче — страстно, разумно, интелигентно, разсъдливо... Кали Маккензи също бе прекрасен човек — страстна, разумна, интелигентна, образована, с добри маниери... Беше влюбен в едната, но лесно можеше да се влюби и в другата. Тази, която обичаше, не му бе писала от два месеца и бе дала да се разбере, че той не отговаря на разбиранията ѝ.

Жената, която можеше да заобича, не беше толкова претенциозна. Няма съмнение, че когато се опознаят по-добре и тя ще предяви своите искания — всички жени си приличаха в това. Но точно сега тя не му търсеше кусури. В случай, че си загубеше главата, последният изход беше въздържанието.

Но въздържанието не привличаше особено Джейк Графтън. Нали беше в двайсетте, с изрядно здраве — тогава, когато уханието и докосването на жена караха кръвта ти да пулсира в слепоочията, а колената — да омекват.

Той седеше на стола в каютата си и се наслаждаваше на спомена за предната вечер. Как устните им се докоснаха, как горещият ѝ влажен език се провря между зъбите му и се впи в неговия, как при всяко вдишване гърдите ѝ прилепваха към него. О, Боже!

Харесваше му и маниерът ѝ на говорене. Равният и провлачен австралийски диалект беше дяволски сексапилен. Тръпки го побиваха при спомена за думите ѝ: „... сигурно ще те повлека към моето малко самотно легло, за да се отдадем на спорта през нощта.“ Е, лейди, бих искал...

Не знам какво бих искал! Проклятие.

Джейк все още се гърчеше в прегръдките на неразрешимата дилема, когато вратата се отвори и влезе Риъл. Той се сгромоляса на койката си и изохка:

— Ох, Господи, събуди ме другата седмица. С мен е свършено. Изстиска ме като гъба. Единственото нещо, което не успя да направи с мен, бе да ме разтовари. Има горещи жени, има още по-горещи. Тази бе термоядрена.

— Тежка нощ, а?

— Мяташе ми се на всеки кръгъл час! Не съм мигнал. На всеки час! Толкова съм зле, че едва се довлякох.