Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

— След кацането, докато рулирах, за малко да падна от ръба.

— Доста е тъмно навън.

— Никога досега не съм виждал подобно нещо. Без грам светлина, палубата омазана, отгоре на всичко и дъждът..., все едно да рулираш на храчка.

— Какво точно стана?

— Стартьорът ме изведе на носа по първи катапулт, после ме завъртя, за да се върна и застана на втори. Това обръщане на носа. Стърчиш над шибания черен океан. Сигурен бях, че ще падна от носа, Джейк. За малко да се накендзам. Няма майтап. Чист, концентриран страх, двеста градуса. Никога не се бях чувствал така в самолет.

— Хмм.

— Въртях го на пета, чувствах как носовото колело приплъзва, жълтата риза ми махаше с палките да продължавам, а бях на самия шибан ръб! Дори няма предпазен праг. Знаеш как ръбът е извит надолу, както на кърмата, а?

— И какво направи?

— Заковах лявото колело и дадох леко газ с десния двигател. Самолетът мръдна с около фут. Почувствах, че лявото колело се плъзга. За капак на всичко палубата се клатеше, нагоре-надолу, нагоре-надолу. При всяко спускане едва се сдържах да не повърна. Накрая жълтата риза кръстоса палките — сините ми сложиха столчетата на място. Когато слязох от кабината, не повярвах на очите си — носовото колело беше на не повече от шест инча от ръба! Беше толкова тъмно, че трябваше да си светна с фенерчето, за да се убедя. Сигурен съм, че носовото колело щеше да премине ръба. А в случай, че не успееше дясната основна стойка заминаваше — радиусът на завоя е достатъчно голям, гаранция.

Харисън дръпна жадно от цигарата и продължи:

— Навигаторът ми не можеше да слезе от кабината. Защото техникът на самолета не можеше да сложи стълбата — нямаше достатъчно място. Трябваше да изчака на мястото си да буксират самолета на стоянка.

— Защо продължи да рулираш, когато виждаше, че си толкова близо до ръба?

Харисън затвори очи за секунда, после поклати глава: — Не знам.

— Аз мога да ти отговоря — каза убедено Джейк. — Вас, кратуните, и на сън да ви бутнат, скачате с „Тъй вярно“. За Бога, Дъг, ако чувстваш, че нещо не е на ред, не го прави. Задникът ти си е твой.

Харисън кимна и смукна от цигарата. Лицето му бавно възвръщаше цвета си. След малко каза:

— Виждал ли си някога как рулират нощем момчетата на РА-5? Носовото колело е далеч зад кабината. Когато трябва да обърнат този Виджилънт до ръба на палубата, те висят над океана. Аз никога не бих могъл да направя това. Тръпки ме побиват само като ги гледам.

— Не се подчинявай сляпо на жълтите ризи — каза Джейк в подкрепа на мисълта си. — Падането, Дъг или потъването към дъното няма да успеят да те убият. Ще умреш, като се усетиш какъв глупак си бил.

Когато Дъг си отиде, Джейк се върна към бележките си от лекциите за полетите на палубната авиация. Той ги редактираше и допълваше, за да ги даде да се напечатат. Възнамеряваше да ги прати на старшия ръководител-кацане в учебната ескадрила на А-6 — ВА-128, на остров Уитби. Може би в тях имаше нещо, което можеха да използват при обучението.

Тази 128-а ескадрила бе наистина чудесно място за след това плаване, е, ако не напускаше Флота, момче. Вземаш си една къща на брега или на някоя скала с изглед към залива, летиш, малко лекции в клас, риткаш си и животът си тече. Ако не напускаше... Ако Малкият кур Доновън се навиеше да го прибере обратно. Да му прости и да забрави.

Но нали ще напуска! Никога повече дълги самотни месеци в морето, нощни катапултирания, безцелно реене из проклетия ИО, докато тихо гниеш. Никога повече.

Алън Бартоу се приближи до бюрото.

— След като се освободиш, слез в моята каюта да направим едно каре. Отдавна не сме получавали постъпления от някой калмар.

— Все още имам достатъчно кратунски петаци от предния път, ще ги взема с мен.

— Последният истински играч...

Нищо нямаше да му липсва, каза си той, за стотен път. Абсолютно нищо.

Една от най-трудните задачи във военната авиация беше нощното престрояване. В тъмна нощ, под облаците, самолетът, до който трябва да застанеш, е само примигващо петно от светлини. Без хоризонт или каквато и да е друга визуална опорна точка, единственият начин да се изпълни този фокус е перфектно разпределение на вниманието в кабината и кратки погледи към целта. Трябва непрекъснато да се бориш със стремежа да задържаш очите по-дълго върху целта, за да определяш ъгъла на сближение и дистанцията. Защото иначе си загазил.

Този път Джейк бе сигурен, че е успял да предвиди всичко. Трябваше да пресрещне танкера, който приключваше дежурството си, на 5000 фута, по петмилната окръжност около кораба. Вече виждаше маяците му.